Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— Е, да опитаме въпреки всичко — той свали колана и се опита да се обърне в тясното ограничено пространство в пилотската кабина.
Ако свалеше облегалката на катапултиращото кресло, можеше да стигне до товарния отсек и намиращите се вътре инструменти. Арту отново се обади.
— Не се безпокой, няма да се заклещя — успокои го Люк, промени решението си и посегна към вградените в стените на кабината ниши. Там се намираха ръкавиците и шлемът на скафандъра му. По-лесно щеше да му е да излезе в открития космос и да се промъкне в товарния отсек през долния люк. — Ако искаш да помогнеш, можеш да намериш упътването за поддръжка на кораба и да видиш как да извадя компресорите. И махни тази траурна физиономия, започваш да се държиш като Трипио.
Арту все още бръмчеше, обиден от сравнението, когато херметически затвореният шлем на Люк отряза звука. Но все пак наистина изглеждаше по-спокоен.
Трябваха му почти два часа, за да мине покрай всички кабели и тръбички и да извади от гнездото компресора на левия хипердвигател, и само една минута, за да разбере, че първоначалният песимизъм на Арту е бил напълно оправдан.
— Напукан е — тъжно оповести на дроида Люк и завъртя тежката кутия в ръцете си. — Кожухът му не става за нищо. Пукнатините са съвсем малки, някои едва се забелязват, но са по почти цялата дължина.
Арту тихо изпиука, но нямаше нужда от превод. Люк не разбираше кой знае колко от поддръжка на изтребители, но знаеше достатъчно, за да осъзнае, че без здравия свръхпроводим кожух компресорът на хипердвигателя е само кутия със свързани безполезни части.
— Да не се предаваме още — напомни той на Арту. — Ако кожухът на другия компресор е в ред, ще можем да излетим.
Събра инструментите, движеше се необичайно тромаво при нулевата гравитация и тръгна през корпуса на изтребителя към десния двигател. Само няколко минути му бяха необходими, за да свали нужната преграда и да свърже отново някои от изгорелите кабели. След това, опитвайки се да провре едновременно главата си и фенерчето в отвора, като не се заслепява, надникна вътре.
Внимателният преглед на кожуха на компресора показа, че няма никакъв смисъл да продължава. За известно време той просто увисна там, коляното му леко почукваше по регулиращия напрежението вентил, чудейки се какво, в името на Силата, можеха да направят. Изтребителят, толкова здрав и безопасен дори в разгара на битката, сега бе само една плашещо тънка нишка, на която се държеше животът му.
Озърна се, погледна към празнотата и далечните звезди и лекото усещане за падане, което винаги съпровождаше нулевата гравитация, отново го завладя. В главата му изплува стар спомен: как виси от Облачния град, отслабен от страх и шока от загубата на дясната ръка, чудейки се докога ще му стигнат силите да се държи да не падне. Лея, без думи извика той, влагайки цялата си сила в новодобитите си умения на джедай. Лея, чуваш ли ме? Отговори!
Нямаше друг отговор освен ехото в собственото му съзнание. Но той не бе и очаквал друго. Лея отдавна бе заминала и сега трябваше да е в безопасност на Кашиуук под закрилата на Чубака и цялата планета на уукитата. Попита се дали някога ще разбере какво се е случило с него. За джедая няма чувства, а покой. Люк си пое дълбоко дъх и изтласка черните мисли. Не, няма да се предаде. След като хипердвигателите не можеха да бъдат поправени, сигурно имаше нещо друго, което можеше да опита.
— Идвам, Арту — обяви той, върна на мястото му панела и събра инструментите. — Докато ме чакаш, провери как стои работата с векторния предавател.
Когато Люк се върна и издърпа над себе си люка на пилотската кабина. Арту вече бе извадил всички данни. Не бяха по-окуражителни от тези на компресорите на хипердвигателите. Направена от десет километра изключително тънка свръхпроводима жица, антената едва ли можеше да се поправи на място. Но пък и Люк не бе обикновен пилот на изтребител.
— Добре, ето какво ще направим — бавно каза той на дроида. — Външният слой на антената е безвъзвратно загубен, но сърцевината й не ми изглежда засегната. Ако някъде на кораба намерим десет километра свръхпроводима жица, може би ще сме в състояние да изградим нова антена. Нали така?
Арту помисли малко и избипка.
— Я стига — смъмри го Люк. — Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с това, което по цял ден върши една механична навиваща машина?
Отговорът на дроида звучеше силно докачено. Преводът на екрана на компютъра — още повече.
— В такъв случай всичко е наред — едва успя да потисне усмивката си Люк. — Предполагам, че в агравитатора или в заглушителя ще намерим нужната жица. Ще провериш ли?