Сплавта на закона
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-262-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сплавта на закона». Краткое содержание книги:
— Колко много белези — Тя плъзна поглед по тялото му.
— Седем — каза той и отново притисна раната с марлята. — От куршуми.
— Прострелвали са те седем пъти?! — възкликна тя.
— Повечето огнестрелни рани не са смъртоносни, ако знаеш как да се погрижиш за тях.
— О! — Тя вдигна ръка към устата си. — Нямах предвид това. В докладите ни пише само за пет. Някой път трябва да ми разкажеш за другите две.
— Ами добре. — Той махна да му подадат ризата.
— Ох, пак се изложих — въздъхна Мараси. — Наистина съм впечатлена, че си раняван толкова пъти. Ама наистина.
— Няма нищо впечатляващо в това да те гръмнат — отбеляза Уейн. — Не се изисква кой знае какво умение от твоя страна. Виж, друго си е да умееш да избягваш куршумите. Или ти да гръмнеш някого.
Мараси се изправи.
— Ще се обърна, за да се облечеш на спокойствие.
— Ами, обърни се — отвърна Уаксилий.
— Ъ-ъ… да де.
— За да се облека на спокойствие.
— Малко е глупаво, нали?
— Малко. — Той се усмихна и нахлузи единия ръкав. После другия. Закопча копчетата. Уейн го погледна учудено, когато малко се затрудни да стане.
— Зная, че понякога се държа като малко момиченце — продължи Мараси. — Истината е, че не съм свикнала с тези неща — взривове, простреляни хора, кръв, при това на мои приятели. Всичко това е ново за мен.
— Няма нищо. — Уаксилий сложи ръка на рамото й. — Искам да кажа, няма нищо лошо в това да си естествена, Мараси. Освен това Уейн не беше по-различен от теб, когато се учеше. Всъщност беше доста по-изплашен и дори…
— Ей — спря го Уейн. — Хайде да не говорим за това.
— За кое? — попита Мараси.
— Няма значение — Уейн се намръщи. — Хайде. Трябва да тръгваме, забравихте ли? Ако Майлс е все още жив, гори от нетърпение да ни гръмне, нали така?
— Прав си — съгласи се Уаксилий, облече си жилетката и нагласи кобурите под мишниците си. Неволно потрепери от болка.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита Мараси.
— Добре е — успокои я Уейн и отвори вратата. — Ако не си забравила, съвсем наскоро ми изгоря целият гръб, а не получих и една десета от състраданието, което проявяваш към него.
— Това е различно — рече Мараси и мина покрай него.
— Какво? Защо? Защото мога да се изцерявам сам?
— Не — отвърна тя. — Защото макар да те познавам отскоро, започвам да се изпълвам с увереността, че заслужаваш да те взривяват от време на време.
— Охо! — Уейн я погледна накриво. — Това беше доста грубичко.
— Но пък вярно, нали? — каза Уаксилий и си облече сакото. Беше съсипано, за нищо не ставаше вече.
— Да съм казвал, че не е? — Уейн подсмръкна. — Хайде мърдай, мързеливецо. Поквара! Гръмнали го лекичко и си мисли, че можем да му посветим целия следобед. Да се махаме оттук!
Уаксилий стана. Мъчеше се да се усмихва, но се чувстваше съсипан като сакото. Нямаха много време. Майлс си бе свалил маската, но очевидно бе очаквал, че ще може да го убие. Вече знаеше, че е разкрит, а това го правеше още по-опасен.
Ако Майлс и хората му възнамеряваха да нанесат нов удар, за да попълнят запасите си от алуминий, това щеше да стане скоро. Вероятно още тази нощ, стига да имаше подходящ товар. Сети се, че всъщност има — Текиелови дори се хвалеха, че разполагат с нови бронирани вагони.
— И какво ще правим, като се върнем? — попита Уейн, докато вървяха към влака. — Трябва да си намерим безопасно местенце, за да подготвим план, не мислиш ли?
Уаксилий въздъхна. Досещаше се за какво намеква Уейн.
— Прав си.
Уейн се усмихна доволно.
— Обаче — продължи Уаксилий, — не съм сигурен, че мога да нарека „безопасно“ което и да било място в близост до Ранет.
— Особено ако ти си там.
— По-добре е, отколкото да те взривяват — рече Уейн с щастлива усмивка. — Донякъде.
14.
Уаксилий потропа на вратата. Кварталът, в който се намираха, бе типичен за Елъндел. Големи орехи бяха надвесили клони от двете страни на павираната улица. Дори след месеци прекарани в града дърветата все още му правеха впечатление. Толкова големи дървета бяха истинска рядкост в Дивите земи. А тук имаше цяла улица и минувачите, изглежда, дори не ги забелязваха.
Преди Уаксилий да успее да отдръпне ръката си, вратата се отвори рязко и на прага застана слаба дългокрака жена. Черната й коса бе пристегната на конска опашка, носеше кафяви панталони, груба риза и дълго кожено сако, с каквито се подвизаваха хората из Дивите земи. Огледа Уаксилий и Уейн, хвърли незаинтересован поглед на Мараси и затръшна вратата, без да промълви нито думичка.
Уаксилий погледна Уейн, после и двамата отстъпиха встрани. Мараси ги гледаше объркано. Уаксилий се пресегна и я дръпна за ръката.