Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дружинниците носеха плочки с формата на войнишките, само че бронзови; арай-квирините имаха островръхи, по-точно „еднорогови“, шлемове и медни плочки във вид на слънца; при по-висшите офицери слънцата отново бяха от бронз. Техните вестоносци и помощници от свитата — полумесеци със същата буквено-символна йерархия.
Мяркаха се и такива с неразгадаеми значки. Воините пък от Вътрешната стража, брастагу, която изпълняваше ролята на нещо като военна полиция, се кипреха с дракони върху броните си. Тъкмо заради последното Радослав отначало гледаше все тях да пита за нещо неясно, докато не схвана, че обикновените войници гледат да странят от вътрешните стражници.
Изобщо, колкото по-малко символи носеше някой, толкова по-висок ранг имаше.
Така монквиринът — главнокомандващият Северната Армия — притежаваше една-единствена златна руна „слънце Райко“ на лявото си рамо, и толкоз. Неговите пеони се кичеха с Янкулови „ордени“, по-различни от онези, с които обозначаваха аравите, а пък вестоносците му — с метално знаменце.
Дичо видя отблизо своя „генерал“ само веднъж. Той приличаше на таласъмоподобен грамор и очевидно притежаваше магьоснически умения.
След разпределителния зелен легион, Радослав попадна под червените знамена в плък Саламандра, арава Шахар, Десета дружина, отряд Гръб. Присъдиха му звание „тшун“ — двайсет и първа руна от общо двайсет и четиримата войника в отряда.
Универсалната кашепска писменост бе второто главоболие след календарните цикли.
„Таблицата“ с писмената също висеше окачена на една вертикална греда в бараката на дружината. Представляваше тънка каменна плоча с главина в центъра, на която се въртеше. Не бе съвсем кръгла. Съдържаше двайсет и седемте основни руни, а освен тях — „отразените“, „левите“ и „десните“, както и още доста помощни знаци, специфични пиктограми за планети и цифри.
При все това Радослав се убеди, че скоро няма да може да ги чете свободно в изречения. Той упорито наизусти само имената им и се запъна нататък. Отчайваше се. Не го смущаваха редицата допълнителни загадъчни знаци с незнаен за него смисъл, а това, че руните не се използваха като букви за изписване на думи според обичайния за младия мъж начин. Почти. Съчетани по двойки — и съвсем рядко по тройки, — било слято, било един над друг или по диагонал — те образуваха някакво понятие, често нямащо нищо общо със значението на отделните знаци.
От многобройните надписи из Лагера Радослав се увери, че някои, специално асиметричните букви, могат да се изписват обърнато или огледално, което като значение променяше смисъла им. Фонетичната подредба във фамо-граморицата отразяваше някакъв друг строй, чиято логика му се губеше. Но чрез имената си руните можеха да съставят непознато звучащи слова, например чужди названия като думата „Радослав“.
Още в първото подразделение в Лагера квиринът записа името на странноватия си подчинен, след като дълго се вслушваше в гласа му. После му показа наниз руни върху намазана с восък плочка и го накара да възпроизведе надписа с тебешир на пода, за да си го запомни. Така в списъка на личния състав Радослав влезе с поредицата знаци:
При назначаването му във Втори легион той с лекота нарисува името си на граморица. Писарят в щабната шатра извади сандъче с книжа, нещо като парчета плътна оризова хартия, бледо оцветена според баграта на легиона. В ъгъла на всеки лист стояха означенията на подразделението. Пеонът отвори и втора кутия. Сред набора писмени принадлежности, като изящни мастилници и връзка пера, солидно място заемаха резбовани дървени печатчета. Тъкмо с тях граматикът ловко и бързо напечата името на новопостъпилия редник. Дичо се ококори на скоростта, с която стана това. Може би тя се дължеше на анатомичната особеност на писаря — ходилата му имаха дълги пръсти. Вадеше мълниеносно нужния печат и чукваше с него хартията, а докато оставяше вече използвания, удряше следващия — руните се нареждаха като по конец, звукът напомняше пишеща машина.
След тази процедура му дадоха металната марка с неговото отрядно звание, която се завинтваше за нагръдната плочка.
Дичо не намери обяснение защо името му се пише с това, което бе отбелязал на слух в тефтерчето си като „рхот“, а не например с йероглифа „руф“. Добре, да речем, че руната, предшестваща собствено думата „Радослав“, очевидно сочи, че писмената се употребяват във фонетичното си значение. Той обаче продължаваше да си блъска главата над логиката, според която двете „а“-та се изобразяват различно.