Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Само че всичко щеше да се оправи. Беше намерил изход от проблема с лесърите.
Странно как беше успял да открие Ван Дийн. Посещаваше незаконните боеве в търсене на новобранци за Обществото и Ван веднага привлече вниманието му. Той просто се открояваше сред останалите. У него имаше нещо особено, което го издигаше над противниците му. Докато го гледаше как се бие, господин X. си помисли, че вижда пред себе си ценно попълнение за Обществото... поне докато не забеляза липсващия пръст.
Не му се щеше да приеме в редиците на лесърите някой с физически дефект. Но колкото повече наблюдаваше как Ван се бие, толкова по-ясно виждаше, че липсващото кутре изобщо не му пречи. Няколко вечери по-късно зърна татуировката. Ван винаги се биеше с тениска, но в един момент тя се беше вдигнала нагоре. Между лопатките му, нарисувано с черно мастило, се взираше черно око.
Именно това бе накарало господин X. да се зарови в Свитъците. Пророчеството беше скрито дълбоко в скрижалите на лесърите, почти забравен абзац сред правилата за въвеждане в
Обществото. За щастие, когато за първи път беше станал водач на лесърите, господин X. беше прочел правилата достатъчно внимателно, за да си спомни, че проклетото нещо наистина е написано там.
Както и останалата част от Свитъците, които бяха преведени на английски през трийсетте години на двайсети век, пророчеството беше неясно и отнесено. Но ако някому липсва един пръст на дясната ръка, то значи той има само четири. „Трите живота" бяха детството, възмъжаването и животът като лесър. А според зрителите на двубоите, Ван беше тукашен - роден бе в Кладенеца, както беше известен Колдуел.
Но това не беше всичко. Инстинктите му бяха безпогрешни. Достатъчно бе да го погледа човек как се бие, за да види, че Ван Дийн се ориентира не само според четирите посоки на света. Той притежаваше забележителната дарба да предугажда ходовете на своя противник. Именно това умение го караше да изпъква сред другите.
Решаващото доказателство обаче беше махнатият апендикс. Думата „резка" можеше да бъде тълкувана по много начини, но най-вероятно означаваше „белег". И тъй като всеки има пъп, трябваше да са ти извадили апендикса, за да имаш два „белега" „отпред", нали така?
А и годината съвпадаше.
Господин X. извади мобилния си телефон и позвъни на един от подчинените си. Докато чакаше да му отговорят, ясно си даде сметка, че Ван Дийн, този боец от късните дни, това четири-пръсто копеле, му е нужно повече от всеки друг, когото беше срещал през живота си. Или след смъртта си.
Когато се материализира пред сивото имение, Мариса сложи ръка на шията си и отметна глава назад. Господи, колко много камъни бяха струпани тук! Сигурно бяха трябвали цели каме-ноломни, за да се издигне тази сграда. И всички тези витражни прозорци, които отдалеч приличаха на решетки. И, разбира се, десетметровият зид, който ограждаше парка. И охранителните камери. И портите.
Толкова добре защитено. Толкова студено.
Мястото бе точно такова, каквото Мариса очакваше - не дом, а крепост. Освен това беше обвито от онова, което в Древната страна наричаха мис - то караше нежеланите посетители да губят ориентация. Самата тя успя да го открие само защото Рот беше вътре. След триста години, през които чистата му кръв беше поддържала живота й, у Мариса имаше толкова много от него, че можеше да го намери навсякъде. Дори да ги делеше стена от мис.
Докато се взираше в каменната грамада пред себе си, Мариса усети как по гърба й полазват тръпки, сякаш някой я следеше. Хвърли поглед назад и видя, че на изток небето започва да порозовява. Светлината опари очите й и тя си даде сметка, че няма никакво време.
Без да сваля ръка от гърлото си, тя отиде до масивната медна врата. Не видя нито звънец, нито чукало, затова побутна едно от крилата и за нейна изненада то поддаде. Учудването й трая само докато се озова във вестибюла. Аха, значи тук проверяваха посетителите.
Тя застана пред една от охранителните камери и зачака. Несъмнено, прекрачвайки прага, бе задействала някаква аларма, така че някой щеше да се появи и да я покани да влезе... или пък да я отпрати. В такъв случай щеше да й се наложи да прибегне до резервния си вариант. И то възможно най-бързо.
Ривендж беше единственият друг вампир, към когото можеше да се обърне, но там положението беше по-сложно. Неговата мамен бе нещо като духовен съветник на глимерата и със сигурност присъствието на Мариса щеше да накърни жестоко чувството й за благоприличие.