Всичко наопаки

— Добре, правилно. По-добре да зададеш излишен въпрос, отколкото да действаш на своя глава и после да си скубеш косите. Имаш ли други въпроси?

Е, щом се захвана такова пиянство… Добре, ще рискувам.

— Имам. С какви пари ще плащам за бензина? Разстоянието е голямо.

— Какво общо има тук бензинът? — учуди се татенцето. — Нима мислиш, че ще ти позволя ти да караш Дана? Ще ви дам кола с опитен шофьор. Не се обиждай, Павел, но не мога да поверя дъщеря си на човек, който е претърпял сериозна катастрофа.

— Но аз не бях виновен! Мога да ви покажа всички документи от милицията, за катастрофата беше признат за виновен оня идиот! Аз нищо не съм нарушавал.

— Това няма значение. Има хора, които привличат неприятностите, а има и такива, които привличат травми и опасни за живота и здравето ситуации. От тях нищо не зависи. Такива са си по рождение, по природа. Може и да не си виновен, но привличаш… А аз не мога да рискувам с Дана. Край, това не подлежи на обсъждане.

Браво бе, зарадва ме. Вярно, чутото не беше приятно, но на фона на предстоящото пътуване ядът ми бързо се разсея.

Не бях взел предвид обаче най-важното — моята питомка Богдана Руденко. Нейната реакция се оказа напълно предсказуема, просто — нали съм си глупак! — не бях помислил за това.

— Никъде не отивам — тросна се тя, още щом й съобщих за заниманията със спортинг.

— Защо?

— Не отивам — и толкоз.

— Ами кажи го на баща си — коварно я посъветвах аз.

— Казах му. Казвам го и на вас.

Казвала му е значи… А татенцето въпреки това е решил. Добре де, ще напредваме с бавни стъпки.

— Дана — подзех кротко, — разбери, това е необходимо. Необходимо е, ако с тебе искаме да постигнем резултат. В условията на твоята тренажорна не можем да осигурим целия комплекс от мерки, които са ни нужни. Трябва не само да правиш упражнения, но и просто да ходиш. Непременно трябва да ходиш.

— Но аз ходя! Нали два пъти на ден по половин час съм на пътеката! Не е ли достатъчно?

— Ходиш, но в помещение. Вярно, отваряме прозорците, но то не е същото. Трябва да ходиш и да се движиш на чист въздух, извън града, та организмът ти да получава поне малко кислород, тогава обменните ти процеси ще се задействат. Без кислород няма да успеем. В центъра на Москва просто го няма, тук всичко е замърсено.

— Няма да ходя — отсече Дана и се извърна.

Мда, малко бавно схващам. Но пак добре, че изобщо схващам. Отидох при нея, с едната ръка я хванах за рамото, с другата обърнах главата на Дана така, че да ме погледне в очите.

— Обещавам ти — казах тихо, — че ако някой посмее да издума каквото и да било, ще го разкъсам. Веднага, на парчета. Но ако съм до тебе, никой няма и да посмее.

С тези думи доближих до очите й бицепса си и й демонстрирах раздвижените под тениската мускули, като при това направих страховита физиономия. Опитът беше сполучлив: Дана се поусмихна. Още половин час от определеното за занимания време отиде за уговаряне, но в края на краищата убедих хлапачката.