Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
— Всичко осъзнах, татко! Прости ми, моля ти се, всичко разбрах. Много ми се налага, това е въпрос на живот и смърт! Моля ти се!
— Когато старата ти баба боледува, също става дума за живот и смърт. Очевидно така и нищо не си разбрал. Ще стоиш вкъщи.
Колкото и да е странно, дори през ум не ми мина да обвиня Валентина в лъжа. Още тогава разбирах, че е безсмислено: Валечка беше умна и красива, Мишенка — труженик, който едновременно работеше и учеше, а аз — мързеливец, от когото не се очакваше нищо добро.
Шум от отдалечаващи се стъпки. Не ме пускат. Ами Славка? Как това кротко, възпитано момче, този пианист, ще се бие с онези отявлени хулигани? Ще се получи не честно сбиване, а побой. И аз няма да мога да го защитя. Може би ще се уплаши и няма да тръгне сам? Като не ме дочака, просто няма да отиде. Не, аз добре познавах приятеля си Славик, чувството му за достойнство нямаше да му позволи да се уплаши и да не отиде.
— Дайте ми да се обадя по телефона! — закрещях аз и отново заблъсках вратата с юмруци. — Поне ми позволете да се обадя! Пуснете ме!
— Ще минеш и без телефон — разнесе се ехидното гласче на сестра ми Валя. — Върши си важните работи, сега имаш колкото си искаш време.
Отворих прозореца и най-сериозно взех да преценявам дали мога да избягам през него, но веднага се убедих, че нищо няма да излезе. Дванайсетият етаж. В стаята, където се намирах, нямаше балкон, така че всички възможности да се измъкна, например през съседите, бяха изключени.
И тогава чух да се звъни на вратата. Славка! Колко хубаво! Не ме е дочакал на уговореното място и е дошъл, като е мислел, че съм забравил за колко часа сме се разбрали. С нова сила затропах и се развиках, но човекът, който отвори на Славка, беше по-предвидлив и разговаря с него на стълбищната площадка, като затвори след себе си вратата на апартамента. Край на всичко.
Вратата отново тропна.
— Славик ли беше? — извиках с пресипнал от крещене глас.
— Да — отговори Валя. — Казах му, че не си се чувствал добре и си си легнал по-рано.
— А той? Какво каза той? За вкъщи ли си тръгна?
Все още се надявах…
— Каза, че щом си болен, ще отиде без тебе. И престани да крещиш като недоклан, оглушахме от тебе.
Почти не си спомнях как е минала нощта, но имах чувството, че не съм заспивал нито за миг. Преди лягане ме пуснаха до тоалетната и повече не ме заключиха: след вечерните упражнения в института се върна Миша, с когото деляхме една стая.
Сутринта се оказа още по-ужасна. Още не бях изминал и половината път до училището, когато срещнах момче от нашия клас и научих, че са пребили Славка и което е най-лошо — повредили са му ръцете.
— А ти защо питаш? — учуди се съученикът ми, крачейки редом с мен. — Не беше ли с него? Нали трябваше да отидете заедно.
Какво можех да му отговоря? Че като някакво малко дете са ме наказали и не са ме пуснали да изляза? Или че „не съм се чувствал добре и съм си легнал по-рано“?
Всички ми обърнаха гръб. За момчетата се оказах страхливец и подлец. Слава не беше скрил нищо и им бе разказал подробно: като не ме дочакал на уговореното място, дошъл у нас и му казали… Всичко това изглеждаше отвратително, но в него нямаше нито капка лъжа. Наистина се бяхме разбрали, той наистина ме е чакал и аз наистина не отидох, не го предупредих, не му се обадих по телефона, не си поговорих с него и наистина му бяха казали това, което му бяха казали.
До зрелостните изпити докретах в положението на отритнат от всички. Никой не ми говореше. И изгубих единствения си приятел. За последен път видях Славка на изпита, не отидох на абитуриентския бал, като се престорих на болен, но тъй като мама работеше в отдела по образованието, занесоха дипломата ми в службата й. Повече не се видяхме със Слава, но аз питах за него, следях съдбата му, която се бе подредила чудовищно. След побоя имал големи проблеми с ръцете, вече не можел да свири на пианото като виртуоз и трябвало да се прости с кариерата на изпълнител. Той с неговия златен медал би могъл да влезе без изпити, в който си иска институт, но за него беше важна само музиката. И то не изобщо музиката, а напълно конкретно: роялът и сцената. А тази възможност загубил завинаги. Отначало дълго се лекувал, опитвал се да направи нещо с ръцете си, но не случил на лекари, нещата само се влошили — не стига, че подвижността на пръстите му не се възстановила, а започнали и постоянно да го болят. Станал оркестрант, групата им свирела по ресторанти, постепенно Славка се пропил и макар че край него винаги се намирала някоя поредна жена, нито една не могла да го откъсне от алкохола. Почина, когато беше на трийсет и пет години.