Всичко наопаки

— Напиши си трите имена, а тук се подпиши.

Дана послушно взе химикалката и по това, че на два пъти я изпусна, разбрах, че все още не се е успокоила окончателно. А написаното беше учудващо разкривено, макар че момичето имаше прекрасен почерк, аз го бях виждал. Николаев избра пушка за нея, получи патроните, аз взех два чифта наушници за себе си и за Дана и всички тръгнахме към учебната площадка.

— Никога ли не си стреляла в стрелбище? — попита я треньорът. — И не си се занимавала със стрелба?

— Не съм.

— Това е добре. Винаги е по-лесно да обучаваш, отколкото да променяш придобити навици. Е, красавице, застани ето тук, на трети номер.

Дана се обърна към мен и аз весело й намигнах, след като с удовлетворение забелязах по личицето й учудване: ти да не си помисли, че те лъжа, като ти казах, че е по-лесно да се учиш, отколкото да преодоляваш придобити навици? Ето, и този вещ човек го потвърждава.

Дори с някакво вълнение очаквах чудото, защото не бях забравил как Николаев ме беше учил и вярвах, че той и сега няма да излъже очакванията ми. И чудото стана. Буквално пред очите ми. Той стоеше до Дана, държеше ръката си на цевта и говореше:

— Не бързай, погледни мишенката, полюбувай се как лети, сега я нацели на мушката, погали я, разбери каква е траекторията й, а сега се отмести малко по тази траектория — и изстрел!

И чинийката стана на парчета.

— Ето, че я няма мишенката — ромолеше ласкавият глас на треньора, — ти я уцели. Браво на момичето! Имаш страхотна пластика. Отличен изстрел. Класика.

След всеки втори изстрел аз скачах и помагах на Дана да презареди пушката — още не й достигаха силиците, за да пречупи цевта. След двайсет и четвъртия изстрел, когато вече отварях втората кутия патрони, тя изведнъж каза:

— Ще опитам сама.

И опита. Далеч не от първия опит, но Дана успя самостоятелно да презареди пушката и ме погледна с такава гордост, а в очите й се четеше такова щастие, че аз разбрах: успяхме. Тя ще идва в клуба. И ще стреля.

Но се оказа, че рано съм се зарадвал. Не всички изпитания бяха свършили.

Дана приключи със стрелбата и ние се върнахме в клубното здание. Трябваше да платя, след което (според графика) трябваше да нахраня Дана. А и аз, да си призная честно, бях ужасно гладен — както винаги, не бях успял да закуся. Тоест бях гаврътнал чаша кафе вкъщи, практически в движение, между бръсненето и обуването на дънките, но нали съм млад здрав мъж, винаги ми е нужна солидна и калорична закуска. Дана обаче не беше очаквала перспективата да се озове в клубния ресторант и когато вместо към изхода я поведох в съвсем друга посока, отново изпадна в паника. В ресторанта имаше хора. Посетители. Не много, само трима, но имаше и това хвърли момичето в поредния пристъп на страх.