Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
— Да, ама каква работа само вършат… — каза Данте.
Станах от леглото на Ерик.
— Трябва да им кажа какво сме научили. Може би ще знаят какво прави с мен.
— Внимавай — предупреди ме Ерик. — Тя вече подозира… Мисля, че затова ме нападна. Бях тръгнал в тази посока и явно не иска да науча истината.
Изведнъж се сетих нещо.
— Ерик… тя видение ли ти показа?
Той кимна.
— Какво беше то? — Трябва да е било ужасно, каквото и да е било. Очевидно е бил в шок, когато Данте го е намерил.
Ерик ме погледна и за миг видях ужас в очите му, както когато влязох в стаята. После всичко изчезна.
— Няма значение, госпожице Кинкейд. Тя искаше да ме уплаши, да ми попречи да ви помагам… но не успя. Ще стане каквото е писано. — Той видя, че не съм убедена, усмихна ми се отново и посочи вратата. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя. Вървете намерете приятелите си ангели, преди да е станало нещо по-лошо.
Прегърнах го набързо и излязох от стаята със Сет и Данте. Още веднъж спрях да разгледам снимката на Ерик и жената. Досега мислех, че Ерик живее в магазина и по същия начин не си бях и представяла, че може да има личен живот. Очевидно това беше глупаво от моя страна. Коя беше тази жена? Съпруга? Любовница? Просто приятел?
До мен Данте протегна ръка на Сет и се представи. Двамата мъже се преценяваха един друг.
— Много съм слушал за теб — каза бодро Данте.
— Аз не бях чувал за теб до тази сутрин — отбеляза Сет. Очите ми още бяха на снимката. Близо до рамката забелязах, че е сгъната.
Не знам какво ме накара да го направя, но взех рамката и извадих снимката. Дясната част беше сгъната, за да скрие третия човек с Ерик и жената. Данте.
Погледнах изненадано. Данте взе снимката и рамката от мен и ги върна както бяха.
— Няма време за това, сукубо.
— Но…
— В момента имаме по-важна работа от собственото ти любопитство.
Хвърлих неспокоен поглед към затворената врата на Ерик. Данте беше прав.
— Мислиш ли, че би могъл да…
Данте въздъхна, отгатвайки въпроса ми.
— Да, сукубо. Ще мина да го видя по-късно днес.
За момент си помислих, че видях нещо на лицето му… сякаш нямаше да го направи, само за да ми угоди. Сякаш може би (може би) се притесняваше за Ерик. Беше странно, но и тримата изглеждаха много щастливи на снимката. Най-заклетите врагове обикновено бяха хора, които някога са били приятели. Пъзелът Ерик-Данте ставаше все по-странен и по-странен. Понечих да тръгна, но Данте извика след мен.
— Хей! Сигурно ще успея да ти направя талисман. Вече знаем какво е.
Надежда се надигна у мен при мисълта, че най-накрая ще спя спокойно.
— Наистина ли?
— Ако все още искаш — добави той предпазливо.
Вероятно намекваше за скептицизма ми, който не се беше стопил напълно. Все пак вече знаех кой е моят хищник и отчаяно исках да се защитя.
— Определено. Ако и ти смяташ, че ще има полза.
— Поне на теория. Никта не е сред обичайните заподозрени. Ще направя каквото мога.
Закарах Сет до апартамента му, бях нетърпелива да го оставя и да направя някои проучвания.
— Трябва да намеря ангелите — казах му. — Ще ти се обадя по-късно.
— Значи… няма кино довечера?
— Аз… какво? О, по дяволите! — бях забравила за уговорката, която имахме. Той беше купил билети за единствената прожекция на един индийски филм. — Съжалявам… наистина…
— Ами — каза Сет горчиво — предвид факта, че въпросът е на живот и смърт, мисля, че този път мога да ти простя.
— Знаеш ли какво? Заведи Мади. Дължиш й една среща.
Той се усмихна.
— Имам най-добрата приятелка на света, постоянно се опитва да ме пробута на друга жена.
— Говоря сериозно. Тя се чувства нежелана. Мисли, че не я харесваш.
— Много я харесвам. Просто мисля, че е малко шантаво. Ще питам дали Тери иска да дойде. Не ме гледай така — предупреди ме той. — Ще излезем на среща. Но не на кино.
Целунахме се за довиждане и Сет обеща да ми се обади по-късно. Той си замина, а аз тръгнах да търся ангелите.
19
Не беше лесно да ги намеря. В апартамента ми нямаше никого, а Винсент не си вдигаше телефона. Отидох с колата до «Избата» с надеждата, че са седнали да пият още от обяд. Не. Кръчмата беше празна, с изключение на двама редовни посетители на бара.
Ядосах се и се обадих на Хю — реших, че е време да получа помощ от моите собствени източници.