Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Алекс започва да увива ивиците плат около крака ми, пипа внимателно, но стяга превръзката.
— Кучето те е захапало здраво — казва той, — но това трябва да спре кървенето.
Фразата „да спре кървенето“ ми звучи сериозно и ме плаши. Страхът ме разбужда и ми помага да се съсредоточа. Алекс приключва с превръзката и пронизващата болка се сменя с тъпо пулсиращо напрежение.
Той внимателно поставя крака ми на пода.
— По-добре ли е така? — пита отново и аз кимам.
Той се премества и обляга гръб на стената до мен. Толкова сме близо един до друг, че лактите ни почти се докосват. Усещам излъчващата се от кожата му топлина и от нея ми става горещо. Затварям очи и се опитвам да не мисля за близостта ни, нито да си представям какво би било, ако прокарам ръка по раменете и гърдите му.
Врявата от преследването навън вече заглъхва, писъците са все по-редки, гласовете са неясни. Регулаторите отминават. Изричам наум кратка молитва за Хана, моля се да е избягала; мисълта, че може да я хванат е толкова страшна, че я прогонвам веднага от ума си.
Въпреки че наоколо утихва, двамата продължаваме да седим неподвижно един до друг. Толкова съм уморена, че мога да спя с години. Къщата на Каръл ми изглежда безнадеждно далеч, няма начин да стигна до там.
Внезапно Алекс започва да говори. Гласът му е нисък и тих, но напрегнат:
— Виж, Лена… Онова, което се случи на плажа… наистина съжалявам. Трябваше да ти кажа веднага, но не исках да те изплаша, не исках да избягаш от мен.
— Няма нужда да ми обясняваш — казвам бързо.
— Не, искам да ти обясня. Разбираш ли, не съм искал да…
— Слушай ме, Алекс — прекъсвам го аз. — Няма да кажа на никого, разбра ли? Нямам намерение да ти навличам неприятности.
Той мълчи. Усещам погледа му, но продължавам да гледам мрака пред себе си.
— Не ми пука за това — казва тихо той. Замлъква, после продължава: — Просто не искам да ме мразиш.
Стаята отново се свива и затваря около нас. Усещам погледът му да ме изгаря, но не смея да погледна към него. Страхувам се, че ще се изгубя в очите му, ще забравя всичко, което трябва да кажа. Навън гората е утихнала съвсем. Проверителите трябва да са си заминали. След малко щурците ще подхванат вечната си песен и ще огласят цялата гора.
— Защо те интересува какво мисля аз? — казвам, останала без глас.
— Вече ти казах — отвръща шепнешком той. Дъхът му гъделичка мястото зад ухото ми и кара космите на врата ми да настръхват. — Харесвам те.
— Но ти не ме познаваш — контрирам го аз.
— Искам да те опозная.
Стаята се върти все по-бързо. Притискам се още по-силно към стената, опитвам се да задържа главата си изправена. Това е невъзможно. Той има отговор за всичко. И го изстрелва прекалено бързо. Сигурно е номер. Притискам длани към влажния под, търся спокойствие от здравината на грубите дъски под тях.
— Защо аз? — Не искам да питам, но думите сами се изплъзват от устата ми. — Аз не съм… нищо…
Искам да кажа „Не съм нищо специално“, но последната дума засяда в гърлото ми. Бих се чувствала по същия начин, ако се изкача на върха на планина, където въздухът е толкова разреден, че вдишваш и вдишваш, и вдишваш, но все не можеш да го усетиш в дробовете си.
Алекс не отговаря и аз разбирам, че мълчи, защото няма отговор. Точно както и подозирах, няма никаква причина да съм аз. Избрал ме е случайно, за майтап, или защото е знаел, че съм прекалено страхлива, за да го издам.
Но той заговаря. Говори бързо и напористо, очевидно е мислил много за това, историята му е от онези, които разказваш на себе си отново и отново, докато ръбовете й се изгладят:
— Роден съм в Пустошта. Майка ми е починала веднага след раждането; баща ми също е мъртъв. Дори не е разбрал, че има син. През първата част от живота си живях там, подмятаха ме като топка от семейство на семейство. — Запъва се за момент и аз усещам болката в гласа му. — Невалидните ме гледаха заедно. Като в комуна.
Навън щурците спират за миг безкрайната си песен и на мен изведнъж ми се струва, че не се е случило нищо страшно, че в тази вечер няма нищо необикновено — просто още една мързелива и гореща нощ, която чака сутринта, за да се оттегли. Остра болка разтърсва тялото ми, но тя няма нищо общо с крака. Просто ме смайва фактът колко малко е всичко, целият ни свят, всичко, което има значение за нас — магазините, проверките, работата ни, дори самия живот. Но това не пречи на Земята да се върти както обикновено, нощта да замества деня, после отново да му отстъпва мястото си, нито сезоните да идват един по един, а планетата да се отърсва от тях, сякаш сменя кожата си, да влезе в другия, и всичко да започне отново и отново.