Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Алекс навива панталона до коляното ми и се навежда, за да огледа раната. Опирам лакът в пода. Стаята се завърта пред очите ми. Сигурно съм изгубила много кръв.
Той издишва рязко и въздухът излиза със свистене между зъбите му.
— Толкова ли е зле? — питам го, но не поглеждам натам. Не смея.
— Стой мирно — отвръща той.
Положението май наистина е лошо, но той не иска да ми каже. Това ме изпълва с нежност към него и с такава омраза към онези отвън, към ловците на хора, към примитивните същества с тежки палки и кучета с остри зъби. Оставам без въздух и отварям уста, за да си поема дъх.
Алекс се пресяга към рафта зад себе си и без да пуска крака ми, взима някаква метална кутия. Пръстите му шарят из нея и след миг капакът й се отваря. В ръката му се появява малко шишенце.
— Сега ще те заболи малко — предупреждава ме той.
Течността потича и остра миризма на алкохол изгаря ноздрите ми. Кракът ми пламва и трябва да стисна зъби, за да не извикам. Алекс ми подава ръка и аз я стисвам между моите, без да съзнавам какво правя.
— Какво е това? — питам го през зъби.
— Нещо като алкохол. Предотвратява инфекции.
— Откъде знаеш, че е в кутията? — любопитствам, но той не отговаря.
Измъква ръката си от моята и чак сега усещам, че съм я стискала с всички сили. Но нямам енергия да се срамувам, нито да се страхувам, стаята около мен започва да пулсира, пред очите ми става все по-тъмно.
— По дяволите! — мърмори той. — Ти наистина кървиш сериозно.
— Не боли толкова много — казвам тихо, въпреки че това е лъжа. Но той е толкова спокоен, толкова целенасочен, че ми се иска и аз да изглеждам смела.
Изведнъж всичко се отдалечава от мен — звукът от тичащи крака и виковете навън се чуват съвсем глухо, сякаш долитат при мен през океан от вода. Лицето на Алекс е на километри от мен. Започвам да си мисля, че сънувам или просто умирам. Но миг след това гласувам за съня, защото виждам Алекс да вдига блузата си нагоре и да я съблича.
„Какво правиш?“, едва не извиквам. Той я издърпва през главата си и започва да пори плата на дълги ивици, хвърляйки нервни погледи към вратата. След всяко „пррр“, което се чува при разпарянето на поредната ивица, спира и се ослушва.
Никога досега не съм виждала момче без горна дреха, като не броим бебетата и няколко момчета на плажа, но те бяха много далеч и не можах да видя нищо, не смеех да ги погледна, за да не си навлека неприятности.
Но сега не мога да си откъсна очите от него. Луната докосва съвсем леко лопатките на гърба му и те блестят в мрака като върхове на криле, като крилете на ангел по рисунките, които съм виждала в учебниците. Тялото му е слабо, но мускулесто. При всяко движение виждам как изпъкват раменете и гърдите му, толкова странно, невероятно различни от тези на момичетата. Докато го гледам, изведнъж ми се приисква да изляза навън и да тичам, да тичам… Мисля си за топли и потни неща. Кръвта зашумолява в ушите ми, усещам странно вълнение, сякаш хиляди малки птички пърхат с криле в гърдите ми. Нямам представа дали е, защото губя много кръв, или от нещо друго, но стаята се завърта толкова силно, че ме хваща страх да не излетя от нея, да не излетим и двамата, и да се изгубим в нощта. Преди малко той ми изглеждаше безкрайно далеч. Сега изпълва цялата стая. Толкова е близо, че не мога да дишам, не мога да помръдна, да кажа и една дума, не мога дори да мисля. Всеки път, когато пръстите му ме докоснат, времето сякаш се залюлява за миг и заплашва да се разпадне. Нека се разпадне, да се разпадне целият свят, мисля си в този момент, и да останем само ние. Ние.
— Хей — докосва ме по рамото той. Допирът трае не повече от секунда, но тя е достатъчна всичките ми сетива да се насочат в онази единствена точка под неговия пръст, която започва да се затопля. Никога не съм се чувствала толкова спокойна и умиротворена. Може би умирам. Незнайно защо, тази мисъл не ме разстройва. Дори ми се струва забавно.
— Добре ли е така?
— Да — казвам и се изкисквам тихичко. — Ти си гол.
— Какво? — поглежда ме изненадано той. Дори и в тъмното виждам, че не разбира.
— Никога не съм виждала момче така. Без блуза. Не и от близо.