Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Не! — викам на глас, въпреки че към гърлото ми се надига друга дума, напира като подземен поток към повърхността: „Да, да, да!“.
— Защо? — пита шепнешком той. Ръцете му намират лицето ми, пръстите му докосват челото, връхчетата на ушите, скулите ми. Където минат, избухва пожар и ние се превръщаме в два върха на един и същ нажежен до бяло пламък. — От какво се страхуваш?
— Трябва да ме разбереш, Алекс. Искам едно-единствено нещо: да бъда щастлива. — Едва намирам думите. Умът ми е пълен блокаж, всичко е обвито в мъгла, освен пръстите му. В момента не съществува нищо друго, освен тези танцуващи по кожата и косата ми пръсти. Искам те да спрат. Искам да продължат вечно. — Искам да съм нормална, като останалите.
— Сигурна ли си, че да си като останалите, ще те направи щастлива? — дъхът му играе по ухото и врата ми, усещам докосването на устните му. Сигурно наистина съм умряла. Кучето ме е ухапало, палката се е стоварила върху главата ми и всичко това е просто съм. Сън, в който светът се е разпаднал. Съществува само той. И аз. Само двамата.
— Не знам друг начин. — Не усещам движението на устните си, не чувствам думите между тях, но те са там и трептят в тъмнината.
— Нека ти покажа — казва той.
И ние се целуваме. Или поне аз си мисля, че се целуваме. Виждала съм хората да го правят само два пъти — бързи докосвания със затворени устни на сватба или при тържествени случаи. Но нашата целувка не прилича на онова, което съм виждала, което съм си представяла или сънувала. Тя е като музика, като танц, не, още по-красиво. Устните му се отварят леко, аз също разтварям моите. Неговите са меки, с мекотата на онзи тих гласец, който продължава да повтаря вътре в мен „да“. Топлината достига до всяка клетка на тялото ми, разгаря огън в мен и ми дава усещането, че летя. Пръстите му се вплитат в косите ми, докосват шията и главата, танцуват по раменете и без да мисля, нито да го желая, аз прокарвам ръце по гърдите му, галя топлата му кожа, връхчетата на лопатките на гърба му, издадени съвсем леко, като малки криле, минавам по извивката на наболата, сякаш покрита с мъх, челюст. Всичко е странно, непознато, прекрасно и ново! Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите ме заболяват, но болката е сладка, като онази, която усещам в първия ден на есента, когато въздухът искри, листата на дърветата пламтят по краищата и вятърът носи мирис на дим — като внезапен край и начало на нещо. Под пръстите ми сърцето му бие в отговор на моето, сякаш телата ни говорят на някакъв свой език.
И изведнъж, съвсем нелепо и глупаво, ме напушва смях. Ето, това искам, ето какво съм искала винаги. Всичко останало — всяка секунда, всеки ден и всяка нощ преди целувката — е без значение.
Когато Алекс отделя устни от моите, имам чувството, че над главата ми се е спуснало покривало, успокоило е всички тревожни мисли и въпроси, изпълвайки ме с покой и дълбока като сняг радост, останало е една-единствена дума — „да“. „Да“ на всичко.
Много те харесвам, Лена. Вярваш ли ми сега?
Да.
Мога ли да те изпратя?
Да.
Искаш ли да се видим утре?
Да, да, да.
Улиците отново са пусти. Градът е тих, сякаш го няма, но дори да е изгорял, да се е превърнал в пепел, докато сме били в колибата, не бих забелязала. Изминаваме пътя до нас като насън, истинска приказка. През цялото време се държим за ръце и два пъти спираме в най-дълбоките сенки да се целунем. И двата пъти ми се иска мракът да е толкова плътен и тежък, че да ни покрие напълно и да останем завинаги гърди в гърди, устни в устни. И двата пъти дъхът ми спира, когато той се отдръпва от мен, хваща ръката ми и ме повежда напред, сякаш мога да дишам нормално само ако устните му са върху моите.
Не знам как става, но стигаме прекалено бързо до нас, аз прошепвам „лека нощ“ и устните му докосват моите за последен път, съвсем леко, като вятър.
Промъквам се вкъщи, изкачвам на бегом стъпалата и скачам в леглото. Дълго време се въртя като пумпал, треперя и въздишам, вече тъгувам за него. Леля, даскалите и учените се оказаха прави за делириума. Усещам ясно симптомите. Гърдите ме болят, тревогата и безпокойството тровят кръвта ми и желанието да съм до Алекс е толкова силно, че пробожда вътрешностите ми като остър нож, разкъсва ме на парчета и оставя в мен една-единствена мисъл: „Това ще ме убие, това ще ме убие, това ще ме убие… Но не ми пука“.
Петнайсета глава
Накрая Бог сътвори Адам и Ева, за да живеят мирно и щастливо като мъж и жена, като вечни съпрузи. Те живели спокойно дълги години в една прекрасна градина с редици от високи и прави дървета и кротки животни, които били техни домашни любимци. Помислите им били чисти и спокойни като безоблачното синьо небе, което покривало като плащ всичко над главите им. Не знаели що е болка, болест или копнеж. Не сънували. Не задавали въпроси. Всяка сутрин се събуждали като новородени. Всичко наоколо било същото като вчера, но те сякаш го виждали за пръв път и били доволни.