Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Странното е, че в цялата тази олелия и объркване виждам нещата съвсем ясно, малко като на забавен каданс, все едно, че гледам филм на километри разстояние от мен. Виждам как едно от кучетата се хвърля към момчето, което тича от лявата ми страна; чувам коленете му да изтракват по пода и тялото му да се свлича почти безшумно надолу. Той издава съвсем тиха въздишка, когато зъбите на кучето се забиват в задната част на врата му и кръвта руква. Момиче с ослепително руса коса пада под палките на регулаторите и косата й се издига като дъга във въздуха. За секунда сърцето ми сякаш спира и аз решавам, че умирам. Че всичко е свършило. Регулаторите атакуват момичето с лютив спрей, то изпищява, извива глава към мен, аз виждам, че не е Хана, и сърцето ми отново започва да бие.
Кадрите продължават. Това е филм, просто един филм. Не се случва наистина, такова нещо не може да се случва наистина. Момче и момиче напират да влязат в една от страничните стаи. Може би си мислят, че оттам има изход за навън. Но вратата е прекалено тясна, за да влязат едновременно. Момчето е със синя тениска с надпис: „Морска консерватория Портланд“, а тя има дълга червена коса, блеснала като пожар. Само преди пет минути двамата са разговаряли и са се смели, били са толкова близо един до друг, че ако единият от тях се е наклонил малко повече, може да е целунал другия. Сега двамата се бият кой да влезе пръв, но тя е прекалено дребничка. Забива зъби в рамото му като куче, като звяр; той изревава, освирепял я хваща за раменете и я запраща в стената, като освобождава входа. Тя пада, но веднага прави опит да се изправи; един от проверителите — огромен мъж с най-червеното лице, което някога съм виждала — се пресяга, сключва пръсти около опашката на косата й и я вдига на крака. „Морската консерватория“ също не успява да избяга. Двама регулатори го настигат и докато тичам, чувам ударите на палките между писъците му.
„Животни — изниква в главата ми. — Ние сме животни.“
Хората се блъскат, използват се един друг като щитове, докато регулаторите напредват, тичат след нас, кучетата са по петите ни, палките свистят толкова близо до главата ми, че усещам вятър във врата си, когато дървото се стоварва на сантиметри от черепа ми. Мисля си за жестоки болки, за червено. Тълпата изтънява с напредването на кучетата и палките. Един по един хората около мен пискат и падат, борейки се с три, четири, дори пет кучета наведнъж. Писъци, писъци. Навсякъде се чуват писъци.
Не знам как успявам да избягам от ръцете на регулаторите и продължавам да тичам напред по тесните коридори, минавам през някакви стаи, където вилнеят кучета и виждам още фенери, още счупени прозорци и буботене на автомобилни двигатели. Явно са оградили мястото. Изведнъж зървам пред себе си отворена врата, явно в задната част на къщата, защото през нея се виждат тъмните дървета на хладната шептяща гора. Ако мога да изляза незабелязано… да остана скрита за лъчовете на фенерчетата за известно време…
Чувам зад себе си лай на куче и забързани стъпки на регулатор, настига ме, божичко, настига ме.
— Спри! — вика рязко някой.
И изведнъж осъзнавам, че съм сама в коридора. Още петнайсет крачки… десет. Само да стигна до онази гора…
Пет крачки до коридора… и изведнъж усещам остра болка в крака. Кучето сключва челюсти около прасеца ми. Обръщам се и виждам животното, а после и регулатора с червеното лице, очите му блестят от възбуда, той се усмихва… („Господи, той се усмихва! Това му доставя удоволствие!“), вдига палката над главата си, готов да я стовари върху мен. Затварям очи, мисли за болка, голяма като океан, за червено като кръв море. Мисля за мама.
Изведнъж някой ме избутва встрани. Палката удря в пода. Регулаторът изругава:
— По дяволите!
Болката в крака спира, вече не усещам тежестта на кучето, усещам нечия ръка около кръста си и глас в ухото — близък и познат, глас, който съм чакала дълго, който съм чувала всяка нощ в съня си.