Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Насам — прошепва Алекс.
Ръката му продължава да ме държи за кръста, почти ме носи напред. Сега вървим по друг коридор, този е по-тесен и абсолютно празен. Всеки път, когато стъпя на левия си крак, болката отново ме пронизва до мозъка на костите. Преследвачът е зад нас, тича и пухти ядосано. Сигурно Алекс ме е дръпнал в последния момент и палката му се е стоварила вместо върху главата ми, върху кучето му. Сигурна съм, че Алекс може да тича и по-бързо, но е до мен, не ме оставя нито за миг.
— Влез тук — казва ми и ние се вмъкваме в друга стая.
Вероятно се намираме в друга част на къщата, неизползвана за купона. Тук цари непрогледна тъмнина, но Алекс не намалява темпото, продължава да се движи бързо в мрака. Оставам ръката му да ме води — наляво, надясно, наляво, надясно. Мирише на мухъл и на още нещо… като че ли на прясна боя и на дим, сякаш някой готви на жив огън. Но това е невъзможно. Тези къщи са изоставени от години.
Преследвачът ни пъшка в тъмното след нас. Удря се в нещо и пак изругава. Секунда по-късно нещо пада на пода; чува се звън на счупено стъкло и още псувни. От звуците преценявам, че вероятно се е спънал и паднал.
— Качвай се — прошепва Алекс толкова тихо и толкова близо до мен, че се питам дали не съм си въобразила, но той ме повдига и аз осъзнавам, че ме качва на перваза на прозорец, усещам неравната странична греда до гърба си, скачам и се приземявам в меката влажна трева отвън.
След секунда Алекс се материализира безшумно зад мен. Все още е горещо, но нощният бриз разхлажда мократа ми от пот кожа и аз съм готова да се разплача от благодарност.
Но все още не сме в безопасност, напротив. Мракът е жив, по него кръстосват десетки електрически лъчове, подскачат около дърветата вляво и вдясно от нас и на техния фон виждам бягащи фигури, фенерчетата ги осветяват като призраци и те остават за миг неподвижни в центъра на светлината. Писъците продължават, чуват се само на няколко крачки от нас, някои от тях обаче са толкова далечни и самотни, че човек може да ги сбърка с бухалите, които ловуват спокойно навътре в дърветата. Алекс ме хваща за ръка и ние хукваме отново. Раненият ми крак гори, всяка стъпка е като забиващ се в него нож. Захапвам вътрешната част на бузите си, за да не извикам, и усещам вкуса на кръвта.
Около нас е истински хаос. Като картина от ада. Ярка светлина, падащи сенки, счупени кости, крясъци… но постепенно те заглъхват и настъпва тишина.
— Насам.
Изпълнявам командата без колебание. От тъмното пред нас като по чудо изплува малка дървена колиба. Вижда се, че е срутена наполовина, покрита с мъх и пълзящи растения, и дори от това разстояние — само няколко крачки от нея — изглежда по-скоро като струпани греди между храстите, отколкото на къща. Трябва да огледам внимателно всеки метър, за да открия входа. Влизам и едва спирам пристъпа на гадене, защото вътре вони на животинска пикня и мокро куче. Алекс идва след мен и затваря вратата. Обръщам се и го виждам да коленичи и да набутва едно мръсно одеяло в процепа между пода и долния край на вратата. Разбирам, че миризмата идва от одеялото. Не миризма, направо смрад.
— Боже! — проговарям за пръв път и покривам с ръце носа и устата си.
— Така кучетата няма да ни усетят — казва най-спокойно той.
Никога не съм срещала толкова уравновесен човек. Минава ми през ума, че историите, които съм слушала като малка, може да се окажат истина. Може би Невалидните наистина са чудовища.
Но веднага се засрамвам от мислите си. Та той току-що спаси живота ми! Спаси го от регулаторите. От хората, които трябва да ни защитават, да ни пазят от такива като тях. От Алекс.
Не, това наистина е някакво безумие! Завива ми се свят, залитам, спъвам се и се удрям в стената зад мен. Алекс ме хваща и ме задържа на крака.
— Седни — казва ми със същия спокоен и заповеднически тон.
Но в момента изпълнението на заповедите му ми действа успокояващо. Сядам на влажния и неравен под. Луната се е измъкнала през облаците и сребристата й светлина се процежда през дупките на покрива и стените. Над главата на Алекс има рафт и в единия му край са струпани някакви кутии, като от боя. Иначе помещението е много тясно — само няколко крачки, — няма никакво място за мърдане.
— Сега ще прегледам крака ти. Нали нямаш нищо против? — казва все още шепнешком той.
Кимам безмълвно. Въпреки че съм седнала, все още усещам замайване.
Алекс застава на колене и взима крака ми в скута си. Когато навива крачола ми нагоре, усещам, че платът е мокър. Сигурно е кръв. Стискам зъби и долепим плътно гръб до стената, очаквам да боли, по пръстите му — хладни и силни — танцуват по кожата ми и притъпяват всяко друго усещане, както лунната светлина отслабва, когато през лицето й преминава облак.