Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Разбира се, знам откъде идва част от проблема. Дезориентацията, разсеяността и трудното съсредоточаване са класически симптоми на делириума. Но не ме интересува. Ако и пневмонията те кара да се чувстваш толкова добре, щях цяла зима да стоя на снега с боси крака и без палто. Или щях да отида в болницата и да нацелувам болните пациенти.
Казах на Алекс работното си време и решихме да се срещнем на Черния залив след края на смяната ми, в шест часа. Но минутите пълзят като охлюви, още сме едва обяд. Кълна се, никога не съм виждала времето да върви толкова бавно. Всяка секунда като че ли се нуждае от специална покана, за да се придвижи до следващата. Не спирам да убеждавам часовника да се забърза, но той сякаш нарочно не ме слуша. Виждам един клиент да пъха нос в малката ми колекция (или нещо подобно) от френски продукти; поглеждам часовника; отново връщам поглед на клиента; после към часовника и… установявам, че стрелката на секундарника стои на същото място, хваща ме страх, че ще спре съвсем, докато онази жена рови с розовия си пръст в дясната си ноздра точно над таблата с увехнала маруля.
На обяд правя петнайсетминутна почивка, отивам отзад, сядам на бордюра и лапам няколко хапки от сандвича, въпреки че изобщо не съм гладна. Нетърпението да видя отново Алекс убива напълно апетита ми. Още един симптом на делириума.
„Така ти се пада“
В един часа Джед започва да попълва рафтовете и аз все още съм вързана на касата. Горещината е ужасна, една муха се е вмъкнала и не спира да бръмчи, обикаля стоките, но най-много се задържа при рафта над главата ми, където държим цигарите, бутилките с уиски и другите напитки. Досадното жужене, горещината и еднообразният звук от вентилатора зад гърба ми ме приспиват. Ако можех, щях да отпусна глава на тезгяха и да сънувам, сънувам, сънувам. Да сънувам, че съм в онази колиба с Алекс. Да сънувам твърдата му гръд до моята, силните ръце и нежния му глас: „Нека ти покажа“.
Звънчето над вратата се обажда и аз излизам от дрямката си.
И ето го, влиза през вратата с ръце в джобовете на размъкнати къси панталони, косата му блести около главата, сякаш наистина е направена от листа и клонки. Алекс. За малко да падна от стола.
Той ми хвърля бърза усмивка, после тръгва нехайно из магазина, избира разни ненужни неща, като свински кожички и консервирана супа от карфиол, демонстрира прекален интерес със забележки като: „Ммм, това изглежда вкусно“, и аз едва се сдържам да не избухна в смях. В един момент се налага почти да прегърне Джед, за да се разминат — пътеките между рафтовете са много тесни, а Джед не е от най-фините, — и когато двамата се заглеждат един в друг, изтръпвам цялата. Той не знае. Не знае, че вкусът на устните на това момче още е върху моите и следите от пръстите му са по раменете ми. Не знае, че за пръв път в живота си съм направила нещо по свой избор не защото някой ми е казал, че е хубаво или лошо.
Докато наблюдавам разхождащия се из помещението Алекс, стигам до извода, че сме свързани с невидима нишка, и това ме кара да се чувствам по-силна от всякога.
Най-после той идва до касата с пакетче дъвка, чипс и безалкохолна бира.
— Това ли е всичко? — питам го и внимавам да не се издам с гласа си. Кръвта залива лицето ми. Колко красиви са очите му — като злато!
— Това е всичко — кима той.
Маркирам цената с треперещи пръсти, искам да му кажа нещо повече, но се страхувам Джед да не чуе. Влиза друг клиент, по-възрастен, с вид на регулатор, затова отброявам възможно най-бавно рестото, опитвайки се да го задържа още малко.
Но няма как да броиш дълго ресто, когато сметката е точно пет долара. Връщам му и ръцете ни се докосват, докато оставям банкнотата в ръката му. Отново усещам токът да преминава през мен. Ще ми се да го хвана, да го придърпам към себе си и да го целуна.
— Приятен ден — казвам пискливо. Гърлото ми се е надуло дотолкова, че се изненадвам, когато успявам все пак да избутам думите навън.
— Надявам се да е приятен — отправя ми той една от своите фантастични малко криви усмивки и тръгва към вратата. — Днес ще ходя на Черния залив.
И излиза, изгубва се зад вратата. Опитвам се да го проследя, но слънцето ме заслепява и фигурата му се превръща в неясна трептяща сянка, раздвижва се и изчезва от погледа ми.
Не мога да го понеса. Не мога да понеса мисълта, че се отдалечава от мен и трябва да търпя още цели пет часа, преди да го видя отново. Няма да го преживея. И преди да помисля какво правя, се измъквам от мястото зад касата и свалям престилката, която нося, откакто се наложи да се справям с един теч от хладнината витрина.