Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Бързах като луда дотук, но сега слагам потна длан на дръжката на външната врата и спирам разколебана. Изобщо не помислих как ще ги накарам да излязат. Ако започна да крещя, че има проверка, ще предизвикам паника. Всички ще хукнат с писъци из улиците, няма начин да се приберат незабелязано у дома. Все някой ще чуе; проверителите ще ни пипнат и всички ще се окажем в затвора.
Веднага се поправям наум. Те ще се окажат в затвора. Аз не съм като тези хора от другата страна на вратата. Не съм като тях.
Но после се сещам за треперещия Райли. Не съм и като онези, които му сториха това, и другите, които ги гледаха. Дори и семейство Ричардсън не се опитаха да му помогнат. На собственото си куче. Не си направиха труда поне да го покрият, докато умираше.
Аз никога не бих постъпила така. Ни-ко-га. Дори да съм минала през милион процедури. Той беше все още жив. Сърцето му биеше, дишаше, кръвта му течеше, а те го захвърлиха като боклук.
Те. Аз. Ние. Тях. Думите рикошират в главата ми. Избърсвам потните си длани в панталоните и отварям вратата.
Хана каза, че това парти ще е по-малко от предишното, но на мен хората ми изглеждат повече, може би защото стаите не са големи и са претъпкани. Навсякъде се стеле пелена от цигарен дим, покрива всичко и нещата изглеждат, сякаш са под вода. Вътре е ужасно горещо, поне десет градуса по-топло отвън, хората се движат бавно, с навити до над лактите ръкави на ризите и вдигнати до коленете дънки. Навсякъде, където се подава кожа, блестят капчици пот. Заставам в средата на помещението, гледам ги и си мисля: „Ех, да имах камера!“. Ако пренебрегна гледката на докосващи се ръце и тела и още няколкостотин тона забранени и ужасни неща, мога да кажа, че е хубаво. Но е безсмислено да мисля сега за това. Само ще си загубя времето.
Едно момиче застава с гръб към мен и блокира пътя ми. Пресягам се и я хващам за ръката. Тя обръща зачервеното си от топлината лице и навежда глава, за да ме чуе.
— Тази нощ има проверка — казвам, изненадана, че гласът ми звучи твърдо и стабилно.
Музиката е тиха, но настойчива — определено идва някъде отдолу, от мазето — и не е толкова дива като миналия път. Но е също толкова странна и прекрасна. Кара ме да мисля за топли, меки неща, за мед, за слънце, за червени есенни листа, които танцуват на вятъра, въпреки че от гласовете и скърцането на дъските не се чува почти нищо.
— Какво? — Момичето слага косата си зад ухото и се навежда още повече към мен.
Отварям уста да повторя „проверка“, но вместо мен, я произнася друг: един силен металически глас нахлува в стаята и от силата му сякаш всичко започва да се тресе и трепери, глас, който се врязва в тихата топлина на музиката като студено острие на нож. В същия момент образите пред мен се завъртат, червени и бели светлини започват да танцуват по ужасените, застинали лица.
— Внимание! Това е проверка! Не се опитвайте да избягате. Не се съпротивлявайте. Това е проверка.
Няколко секунди по-късно вратата се отваря и едно ярко, светло като слънце петно превръща всичко в бяла неподвижност, а хората в каменни статуи.
После нахлуват кучетата.
Четиринайсета глава
Оставени на природата си, човешките същества са непредвидими, непостоянни и нещастни. Но ако успеем да наложим контрол над животинските им инстинкти, те стават отговорни, зависими и доволни.