Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Монахът така и не успя да довърши изречението си — с нечленоразделен яростен вик Мириамел се наведе към него и го бутна. Кадрах изненадано изпусна дъха си, размаха ръце и се преобърна в зелените вълни на залива Еметин.
— Ти луда ли си? — изрева Ленти, пусна греблото и се изправи. Кадрах изчезна под една вълна нефритена вода.
Мириамел също се изправи и се развика. Лодката се разклати и събори Ленти на седалката му. Един от ножовете му се изплъзна от ръцете му и потъна в залива като сребриста риба. Мириамел изкрещя на монаха, въпреки че той не се виждаше:
— Предател! Крадец такъв! Да идеш в ада дано!
Кадрах се появи на повърхността, изплю солена вода и изгъргори:
— Ще се удавя… Помощ! — И потъна отново.
— Удави се, предателю! — извика Мириамел, а после изстена, защото Ленти я хвана за ръката и я изви жестоко, за да я накара да седне на мястото си.
— Луда кучка! — извика той.
— Оставете го да умре! — задъхано каза тя. — Какво ви пука?
Той я зашлеви и от очите й бликнаха сълзи.
— Господарят каза да заведа двама в Набан, луда кучко! Ида ли само с един, това ми е краят.
Междувременно Кадрах отново бе изскочил на повърхността — пръскаше слюнки, пляскаше и се задъхваше. Другият слуга на Стреаве, с широко отворени очи, не бе пуснал греблото и сега, по щастлива случайност, лодката се завърташе към Кадрах.
В изцъклените очи на монаха се четеше паника. Той се опита да заплува към тях, но главата му отново се скри под вълните. След миг той отново бе отгоре, а паниката му бе още по-силна.
— Помощ! — простена той, останал без дъх; пляскаше ужасено с ръце. — Тук има… Тук има нещо…
— Ейдон и светците! — изруга Ленти и се наведе през борда. — Какво пък има сега? Акули ли?
Мириамел хлипаше, забравила за всичко. Ленти хвана въжето за прикрепване на лодката и го хвърли към монаха. Отначало, докато пляскаше яростно по водата, Кадрах не го видя, но след малко едната му ръка се заплете в него.
— Хвани го, глупако! — извика Ленти. — Дръж здраво!
Най-после монахът успя да улови въжето с две ръце и докато го теглеха към лодката, краката му ритаха като на жаба. Щом Ленти го приближи достатъчно, другият слуга пусна греблото и се наведе, за да помогне. След два неуспешни опита и много псувни успяха да прехвърлят монаха през борда. Лодката се люшна. Кадрах легна на дъното, като се давеше и повръщаше вода.
— Дай му наметалото си да се избърше! — каза Ленти на Мириамел, когато монахът най-после задиша на пресекулки. — Ако вземе да умре, ще те накарам да плуваш по целия път до брега.
Тя неохотно се подчини.
Кафяво-черните хълмове на североизточния набански бряг се издигаха пред тях. Слънцето вървеше към зенита и обагряше повърхността на залива с яростен медночервен блясък. Двамата мъже гребяха, лодката се клатеше, а греблата скърцаха, и скърцаха, и скърцаха.
Мириамел все още беше бясна, но ядът й се бе превърнал в хладен, безнадежден гняв. Избухването бе свършило, огньовете бяха прегорели до пепел и въглени.
„Как може да съм била толкова глупава — чудеше се тя. — Аз му вярвах, още по-лошо — бях започнала да го харесвам! Радвах се на компанията му, въпреки че той все беше пиян“.
Размърда се на пейката, чу нещо да дрънчи в джоба на расото на Кадрах и го извади. Оказа се кесия, избродирана с герба на граф Стреаве и пълна до половината със сребърни петачета, както и с два златни империала. Това неопровержимо доказателство за предателството на монаха моментално върна гнева й. Замисли се дали да не го бутне пак зад борда и да изтърпи наказанието на Ленти, ако се наложи, но след кратко колебание реши, че вече не е достатъчно ядосана, за да го убие. Всъщност бе дори малко изненадана, че гневът й бе горял чак толкова бурно.
Погледна монаха, който лежеше свит и унесен в трескав сън. Устата му бе отворена, дъхът му излизаше на малки глътки, като че ли дори в съня си той се бореше за въздух. Розовото му лице бе порозовяло още повече. Мириамел вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето. Бе студено лято, но тук, насред морето, слънцето жареше безмилостно.
Без да се замисля много, тя взе износеното си наметало и го опъна над челото на Кадрах, за да му направи сянка. Ленти, който ги наблюдаваше мълчаливо, се намръщи и поклати глава. В залива зад гърба му Мириамел видя нещо гладко да се показва на повърхността, а после плавно да се плъзва обратно в дълбините.