Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Тя загледа как чайките и пеликаните кръжат във въздуха и как после с шумно пляскане кацат на крайбрежните камъни. Крясъците им й напомниха за Меремунд, детския й дом на брега на Еркинланд.
„Можех да застана на южната стена и да наблюдавам как лодкарите гребат по Гленивент. От западната стена се виждаше океанът. Тогава бях принцеса, хваната в капана на положението си, но все пак имах всичко, което пожелаех. А сега на какво съм заприличала…“
Тя изсумтя от отвращение, с което си докара още един неприязнен поглед от страна на Ленти.
„Сега съм свободна за приключения, но съм повече затворничка от всякога. Ходя предрешена и все пак заради този монах-предател ме познават повече хора, отколкото ме познаваха в двора. Хора, които едва познавам, си ме прехвърлят като играчка. А и Меремунд е завинаги загубен за мен, освен ако…“
Вятърът разроши късата й коса.
„Освен ако какво? Освен ако баща ми не се промени? Той никога няма да се промени. Той унищожи чичо Джосуа — уби Джосуа! Защо му трябва да се променя? Нищо никога няма да бъде същото като преди. Единствената надежда нещата да се оправят загина с Наглимунд. Всичките им планове, легендите на стария римър Джарнауга, разказите за магьоснически мечове… и всички хора, които живееха там — мъртви са. Така че какво остава? Освен ако татко не се промени или не умре, аз завинаги ще остана бегълка.
Но той няма да се промени. А ако умре — аз също ще умра“.
Загледана в металния блясък на залива Еметин, тя се замисли за баща си, такъв, какъвто беше някога, припомни си времето, когато бе на три години и той за първи път я бе качил на кон. Спомняше си този момент толкова ясно, като че ли е бил само преди няколко дни, а не преди целия й живот. Елиас се бе усмихвал от гордост, когато тя се бе вкопчила ужасено в онова, което й приличаше на гърба на чудовище. Не бе паднала и бе спряла да плаче веднага щом той я свали на земята.
„Как може един човек, дори да е крал, да пусне на свобода по земята такава грозотия, както направи баща ми? Някога той ме обичаше. Вероятно още ме обича — но той отрови живота ми. Сега се опитва да отрови целия свят“.
Вълните се плискаха, скалите се приближаваха, позлатени от късното утринно слънце.
Ленти и другият слуга откачиха греблата и ги използваха като пръти, за да направляват лодката през острите скали. Мириамел отново видя нещо да се показва на повърхността наблизо — кратък проблясък на лъскаво сиво, после съществото изчезна с плясък и се появи отново на хвърлей камък от лодката.
Ленти видя погледа й и се обърна. Върху безчувственото му лице се изписа страх. Той промърмори нещо на другаря си и двамата удвоиха усилията си, за да засилят лодката още повече към брега.
— Какво е това? — попита принцесата. — Акула ли?
— Килпа — отвърна рязко Ленти.
Мириамел се вгледа, но виждаше само малки вълнички.
— Килпа в залива Еметин? — невярващо попита тя. — Килпите никога не идват толкова близо. Те живеят в дълбоки води.
— Не и в наши дни. Тормозят корабите навсякъде по брега. Всеки глупак го знае. Сега мълчи! — задъхано отвърна Ленти. Обезпокоена, Мириамел продължи да се вглежда във водата. Повече нищо не обезпокои гладката повърхност на залива.
Когато килът заора в пясъка, Ленти и другият гребец изскочиха от лодката, бързо извлякоха Кадрах и го тръшнаха безцеремонно на земята. Мириамел трябваше да слезе сама — прегази оставащите пет-шест стъпки, високо вдигнала монашеските си одежди.
Един мъж с черно расо бързаше надолу към плажа по стръмната пътека.
— Това е търговецът на роби, на когото ме водите, нали? — попита Мириамел с най-студения си глас, присвила очи към приближаващата фигура. Ленти и спътникът му, които нервно гледаха към залеза, не отговориха.
— Хей, вие! — извика мъжът в черно. Гласът му бе силен и весел.
Изненадана, Миришел го погледна, после пак. После направи две крачки към него.
— Отец Диниван? — попита тя невярващо. — Вие ли сте?
— Принцеса Мириамел! — отвърна той щастливо. — Ето ви и вас! Толкова се радвам. — Широката му топла усмивка го правеше да прилича на младо момче, макар къдравата коса около слепоочията му да бе започнала да побелява. Той й се поклони, после се изправи, за да я огледа. — Не бих могъл да ви позная от по-далеч. Казаха ми, че пътувате облечена като момче… доста убедително. А и сте си боядисали косата черна.
Умът на Мириамел бе развихрен, но като че ли някаква огромна тежест се бе вдигнала от духа й. От всички, които бяха посещавали домовете на баща й в Меремунд и Хейхолт, Диниван бе един от малкото истински приятели, които й даваха истината там, където други предлагаха само ласкателства, които й носеха едновременно клюки от далечни земи и добри съвети. Отец Диниван беше главен секретар на лектор Ранесин, началника на Майката Църква, но винаги бе толкова скромен и учтив, че Мириамел често трябваше да си припомня високото му положение.