Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Бил ли е крал?
— По-големият му брат бил крал. Когато починал, дядо имал право да го наследи, ако пожелае. Синът му обаче, моят баща, бил млад, силен и амбициозен. Дядо бил стар и немощен и предал трона на сина си.
Ами майката на баща ти? Носиш ли пръстен и за нея? А за родителите на майка ти?
— Не. Те са мъртви. Не ги познавам.
Тя улови дясната му ръка.
А тези? Пръстите на тази ръка не стигат за пръстените.
— Те са за братята ми — обясни той. — По един за всеки. Най-дебелият за най-големия, а най-тънкият за най-малкия.
Значи братята ти носят още по-тънка халката за теб?
— Да. Мама и дядо също. И татко.
Защо твоят е най-тънък? Защото си най-малък ли?
— Такъв е обичаят, Катса. Но пръстенът, който носят за мен, е различен. Инкрустиран е със златна и сребърна нишка.
Заради очите ти.
— Да.
Специален пръстен на Дарбата ти значи?
— Да. Лиенидите почитат Даровитите.
Е, това беше нещо нечувано. Не знаеше, че някой почита Даровитите. Нали няма да носиш пръстените за съпругите на братята си и за децата им?
Той се усмихна.
— Не. Но ще нося за своята съпруга и за децата си, ако имам деца. Ще нося пръстен за всяко. Мама има четирима братя, четири сестри, седем синове, двама родители и съпруг. Носи деветнайсет пръстена.
Какъв абсурд! Как си служи с пръстите си?
Той сви рамене.
— Аз не срещам затруднения да използвам моите.
Улови я за ръцете и я целуна по кокалчетата на пръстите.
За нищо на света не бих сложила толкова пръстени.
Той се засмя, обърна ръцете й и я целуна по дланите и по китките.
— За нищо на света не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.
Тази част от Дарбата на По й ставаше все по-любима — без да му казва, той разбираше какво й се иска. Сега коленичи пред нея със закачлива усмивка. Ръката му я погали по хълбока и я придърпа по-близо. Устните му досегнаха леко врата й. Тя затаи дъх, забрави мисълта, която се зараждаше в ума й, и с наслада усети прохладния допир на пръстените му по лицето си, по тялото си и по всяко място, което той докосваше.
— Дали Лек наранява животните? — попита го един ден, докато яздеха.
Той се извърна и я погледна през рамо.
— Звучи ужасно, но да, така смятам. И се чудя за каква ли болест говореше онзи мъж.
— Мислиш, че Лек убива и хора?
По сви рамене и не отговори.
— Дали кралица Ашен се е заключила, защото е разбрала за Дарбата му? — продължи с въпросите Катса.
— И това съм се питал.
— Но как се е досетила? Не е ли изцяло подвластна на магията му?
— Нямам представа. Навярно е отишъл твърде далеч и тя е прозряла истината. — Той повдигна клон, надвиснал над пътя, и се шмугна под него. — Вероятно Дарбата му действа до известни граници.
Или няма никаква Дарба. Дали не бяха скалъпили абсурдна история в отчаян опит да обяснят необясними обстоятелства?
Ала кралят и кралицата бяха умрели и никой не се бе усъмнил. Кралят бе отвлякъл дядо Тийлиф, но никой не го подозираше.
Едноокият крал притежаваше Дарба. Или нещо противоестествено, ако не е Дарба.
Пътят ставаше все по-тесен и по-буренясал и те по-често ходеха до конете, отколкото яздеха. Дърветата отведнъж си смениха цветовете. Листата им бяха оранжеви, жълти и алени, пурпурни и кафяви. След ден-два щяха да стигнат странноприемницата, където да оставят конете. После предстоеше да поемат по стръмните скатове, понесли багажа си на гръб. По й каза, че в планините ще има сняг и малцина пътници. Предупреди я за необходимостта да са предпазливи и да се пазят от бурите.
— Но ти не се боиш, нали, Катса?
— Не особено.
— Защото никога не се разболяваш и можеш да надвиеш мечка с голи ръце, и да ни запалиш огън в снежна вихрушка, като използваш ледени висулки за подпалки.
Тя не се засмя. Не искаше По да си въобрази, че притежава неотразимо чувство за хумор. Все пак не успя да сдържи усмивката, разляла се по лицето й. Смрачаваше се и тя ловеше риба за вечеря, а когато ловеше риба, той винаги я подкачаше, задето не ловува с въдица както се полага. Просто се събуваше, навиваше си крачолите и нагазваше във водата. После улавяше всяка риба, приближила се на една ръка разстояние от нея, и я подхвърляше на По. А той, седнал на брега, се смееше, чистеше люспите на рибите, изкормваше ги и й правеше компания.