Тайните на елита
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайните на елита». Краткое содержание книги:
— Пьотър Павлович, разкажете ми най-напред как се държат нашите болни?
— В смисъл…
— В смисъл с какво се занимават, с кого общуват, не нарушават ли режима, не се ли разхождат из чуждите стаи, ако се разхождат, тогава из кои стаи, главното — кой идва при тях, дори ако засега никого не сте пускали, може някой да е носил цветя, да е предавал нещо, а също всичко, което успеете да си спомните.
— Виждате ли, гражданино следовател, работата е там, че аз съм главен лекар на болницата и…
— … и не се задълбочавате в личните работи на всеки пациент. Разбирам, разбирам. Но я ми кажете, колко болни към днешна дата са настанени в стаите с повишен комфорт?
— Ами… двама.
— Арбатова и Пак, нали? Освен това при тези пациенти прекалено често се размотават разни личности, които нямат нищо против да ви размахат под носа разни книжки. Например като мен. — Вениамин Аркадиевич помисли изведнъж, че при Пак спокойно могат да идват бившите му колеги и на тях сигурно ще разрешат да общуват малко с болния, а в същото време за следователя — не може. — Нима, прелюбезни Пьотър Павлович, нито за миг не ви стана интересно какви са тези ваши хитри болни?
Изглежда, Пьотър Павлович разбра, че е безсмислено да се опъва. Пък и се опъваше по инерция, от чист инат. Все пак този следовател е държавен, от градската прокуратура, всичко е открито. А, от друга страна — няма нищо за криене, къде ти…
— Близките на Арбатова редовно се отбиват — започна Пьотър Павлович. — Идва психотерапевтът, поканили са го пак родителите, академик, светило на нашата наука. Именно той решава кога тя ще се оправи от шока. А Пак още е лежащо болен. Има две рани. Една в главата — дребна работа, куршумът е одраскал кожата и е раздрал част от скалпа. Втората е в дроба. Прострелян е от край до край, досега има силно кръвотечение. Не бива да става. По цял ден лежи, гледа в тавана, отговаря на въпросите, когато той поиска, често просто мълчи. С кого общува… Не знам. В болницата — с никого, но нали има телефон в стаята, а мисля, че и мобилен. Може да позвъни на когото си иска. Мисля, че още не е имал посетители. Ако искате, попитайте сестрите за по-точно.
Тур видя, че го доизцеди. Без да се старае особено — и го изцеди — всъщност му беше абсолютно ясно, че Хорьок няма да каже нищо интересно. Така, излишно упражнение. Пък и винаги е приятно да пробиеш отбраната на класическия администратор, от когото се налага да откъсваш с кръв и месо всяка информация, дори най-безобидната, а защо — и той не знае. Такива са им рефлексите на администраторите.
— Добре, Пьотър Павлович, после сестрите. Ако обичате, да вървим.
Те поеха чинно по коридора. Тур с удоволствие би се втурнал да тича, но най-напред трябваше да пази приличие пред главния, а, второ, да гледа наоколо. При това второто — да гледа наоколо — не беше нужно толкова на Тур — следователя, а на човека Тур. За да не забравя за чудовищния контраст между онова, което става тук, на трите долни етажа на болницата, и там, на четвъртия, където са апартаментите на елита.
Трябваше да наднича в десетместните стаи, където седяха по леглата и полюшваха глави омотани с мръсни бинтове старици. Трябваше да вдишва тази смрад, която се разнасяше из болницата от тоалетните със замърсените и вече неподлежащи на ремонт тоалетни чинии. Трябваше да чува грубостта на младите, но станали до крайност нагли санитарки, едва отговарящи на въпросите на пациентките (Тур и Хорьок минаваха през женското отделение).
„Винаги се е смятало, че професията на лекаря, медицинската сестра и така нататък са едни от най-почетните — мислеше си Вениамин Аркадиевич. — От детството са ни го внушавали, свикнали сме да му вярваме… А всъщност дори от продавачките няма да чуеш такава чудовищна наглост, както от медиците. Никой не изказва такова пренебрежение към пациентите си, колкото тези твари. А аз отдавна съм разбрал защо: защото, попадайки в болницата, ти си им изцяло и напълно в ръцете. Можеш да си какъвто си искаш голям началник там, зад стените на клиниката, но тук си никой. Някаква сополанка, пикла, дето е три пъти по-малка от годините ти, говори на теб, пациента, на «ти» и само от нея, нахалницата, зависи дали ще понесеш безобидната инжекция, или няма да издържиш и ще изпищиш от болка. И само тя, проклетницата, може да изнесе подлогата под теб, а може и да я «забрави» и тогава, ако наоколо няма добър «ходещ» съсед, ще ти се наложи да дишаш с часове вонята и няма да знаеш кога и къде ще ти се наложи да се изпикаеш, пардон, следващия път… Безполезно е да се оплакваш от нея: ще й направят забележка, а на следващия ден ще намери как да ти отмъсти, тя знае много начини. Никой на този свят няма властта, която има медицинската сестра. За тях това е изпитание чрез власт и никой не може да го издържи. Е, може някой и да може, но не съм срещал такива.“