Непокорна кръв [bg]

Тукашните земи бяха красиви, гористи и диви, но тучни и заслонени от хълмове. В гористите низини климатът беше влажен и топъл; имаше много цветя и гъста зелена трева, а земята беше прорязана от поточета. Над главите ни се въртяха облаци от мушички, но това не ни притесняваше особено. Мястото ми беше познато, макар да бяха минали почти две години и сърцето ми запя. Ако успеех да го прибера у дома, всичко щеше да е наред.

Малкото езерце лежеше тихо между дърветата и когато спряхме и се загледахме в него, ние също мълчахме. Сърцето ми се беше качило в гърлото и очите ми горяха. Зад обраслите с тръстика брегове водата беше абсолютно неподвижна и в нея се отразяваха ярките цветове на брега, дърветата и небето. Човек би си помислил, че ако потопи ръка в нея, ще я извади оцветена.

— Момиче — казах аз. — Слез от коня.

Момичето се плъзна от седлото и застана до коня, поглеждайки първо към мен и Конал, а след това към езерото. Брат ми ме погледна с изпепеляващия си поглед, който беше бледа сянка на някогашния. Опитах се да се усмихна.

Конал слезе от коня, хвана се здраво за стремето и се облегна за миг на хълбока му, за да възстанови равновесието си. Събрал силите си, той се отправи към обраслия с тръстика бряг. После се обърна към момичето.

— Катриона — каза рязко той и ме погледна. — Ние продължаваме натам.

Тя поклати глава, отстъпи назад и отново я поклати.

— Искаш ли да останеш тук и да умреш — попита я той, — или ще ми се довериш?

Тя впери поглед в неподвижната вода и преглътна тежко. Направи крачка към езерото, после още една, но след това се спря и като че ли повече не можеше да помръдне.

— Трябва да дойдеш с мен — каза той и пред невярващите ми очи се приближи до нея и отново я прегърна.

Тя беше просто едно дребно същество, но аз исках да я изтръгна от ръцете му и да я запратя някъде надалеч. Скочих от коня си, но нещо ме възпря. Тя яростно клатеше глава, докосвайки лицето на Конал, галейки бузата му.

— Всичко е наред — каза той. — Добре съм. — После я понесе към водата.

Когато тя стигна до хълбоците му, той се спря да ме изчака. Аз подсвирнах тихо на Брандир и Леа и пъхнах ръце под оглавниците на конете, така че обратната страна на дланите ми да опира в кокалестите им глави. След това ги поведох напред. Те бяха послушни животни. Заедно с вълците ме последваха, без да се плашат или да се опъват. Сигурно адски се бяха стреснали, когато водният портал се отвори.

Както и момичето. Вероятно е била ужасена, но не го показа по никакъв начин. Когато излязох от другата страна и избърсах водата от очите си, трябваше да се боря с уплашените коне. Те тръскаха глави, опитваха се да се откъснат от мен, подскачаха във въздуха, мятаха къчове и отстъпваха встрани с танцуващи стъпки. Аз ги държах здраво, макар единият да се блъскаше трескаво в ръката ми. Конете ни трябваха и не можех да ги пусна, и въпреки че отчаяно исках да отида при Конал, първо трябваше да завържа животните за някой пън или изсъхнало дърво. Леа и Брандир отръскаха козините си, седнаха и се загледаха в голите хълмове. Изглеждаха леко изненадани, но не и нещастни.