Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Тича дълго, без да обръща внимание на времето и разстоянието, докато най-сетне му се стори, че е стигнал достатъчно далеч. Но как може да е отминал несъзнателно нещо толкова очебийно като пет дървета дуика? Дали от небрежност не бе поел по някакво разклонение на пътя и сбъркал посоката? Едва ли. Затова просто продължи да тича все по-нататък и по-нататък, докато най-после се показаха чудовищните дървета с големия паднал плод под най-близкото от тях.

Великанката не се виждаше никъде. Той я извика по име, надзърна зад плода дуика, обиколи цялата горичка. Нямаше никого. С ужас си мислеше, че ще трябва да тича, да се върне може би до средата на пътя за Дюлорн, за да я намери. Сега, когато се бе спрял, усещаше въздействието от усиления бяг: мускулите на прасците и бедрата протестираха, а сърцето му туптене неприятно. Точно сега нямаше желание да тича повече.

Но в този момент съзря едно ездитно добиче, вързано на няколкостотин ярда в задната част на дуиковата гора — необикновено едро животно с широк гръб и дебели крака, способно да носи огромното туловище на Лизамон Хълтин. Приближи се до него и когато погледна по-нататък, видя грубо изсечена пътечка, която водеше към течаща вода.

По стръмен склон се стигаше до една назъбена скала. Валънтайн надникна над ръба. Тук от гората извираше поточе и по скалата се спущаше в каменен басейн четиридесет стъпки по-надолу; а до този вир, печейки се на слънце след баня, лежеше Лизамон Хълтин. Тя се бе проснала по лице, вибрационният й меч беше близо до нея. Валънтайн гледаше със страхопочитание широките й мускулести рамене, мощните й ръце, масивните колони на нозете й, широките кълба на бутовете й, осеяни с трапчинки.

Подвикна й.

Тя веднага се преобърна, седна, озърна се.

— Тук горе съм — каза той.

Тя погледна към него и Валънтайн тактично извърна глава, но великанката само се засмя на свенливостта му. Стана и посегна към дрехите си небрежно, без да бърза.

— Ти ли си — рече. — Сладкодумният Валънтайн. Можеш да слезеш тук. Аз не се страхувам от теб.

— Знам, че не обичаш да смущават почивката ти — рече Валънтайн любезно, спущайки се внимателно по стръмната скалиста пътечка. Когато стигна долу, тя вече бе обула панталоните си и се мъчеше да навлече ризата върху мощните си гърди. — Натъкнахме се на преградата по пътя — каза той.

— Естествено.

— Трябва да се доберем до Мазадон. Скандарът ме прати да те наема. — Валънтайн извади петте рояла на Залзан Кавол. — Ще ни помогнеш ли?