Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Фургонът спря внезапно, толкова внезапно, че Слийт политна напред и едва не се изтърси в скута на Валънтайн, и резенче мек, влажен плод дуика плесна Валънтайн по лицето. Смеейки се и премигвайки, той се обърса. Когато възвърна способността си да гледа, видя, че всички са се струпали в предната част на фургона и се взират между скандарите на капрата.

— Какво има? — запита той.

— Лиана „птича мрежа“ — отговори Виноркис и гласът му звучеше напълно трезво. — Препречва пътя. Право каза великанката.

Така и беше. Лепкавата, твърда червена лиана се увиваше от една дървовидна папрат до друга под най-различни ъгли, образувайки яка и жилава верига, и широка, и дебела. Гората от двете страни на пътя тук беше съвсем непроходима; лианата „птича мрежа“ затваряше пътя. Фургонът нямаше накъде да продължи.

— Трудно ли се реже? — запита Валънтайн.

— С енергомети можем да свършим това за пет минути — каза Залзан Кавол. — Но погледни там.

— Горски братя — прошепна Карабела.

Те бяха навред, гората гъмжеше от тях, висяха от всяко дърво, макар че гледаха да не се приближават до фургона на повече от стотина ярда. Отблизо приличаха по-малко на маймуни, а повече на диваци от някакъв разумен вид. Дребни, голи същества с гладка синьосива кожа и тънки крайници. Неокосмените им глави бяха тесни и дълги, с полегато сплескано чело, а източените им шии — тънки и крехки. Гърдите им — плоски, телата им — мършави и костеливи. Всички, и мъжете, и жените, носеха тръстикови духала за стрели, вързани за хълбоците. Те сочеха фургона, бъбреха помежду си, издаваха слаби съскащи, пискливи звуци.