Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Тя го стори.
— Един, два, три — броеше, — четири, пет, шест…
— Стоп! — прекъснах я. — Разгледай шестия сух клон! И той ли е смърчов?
— Не, елов.
— Забеляза ли, че дървото започна да говори?
— Ах! Така ли е, така?
— Да, така! Може ли този елов клон да израсте на смърча?
— Определено не. Някой е отстранил истинския и е наместил на негово място този фалшив. Но не е ли това непредпазливо, та дори опасно? Не може ли и друг да го открие като теб?
— Не. Ако клоните бяха зелени, тогава да. Еловият клон веднага би направил впечатление със своите съвсем други и по друг начин разположени иглички. Тъй като обаче клоните са изсъхнали, единствено аз можах да направя вярното попадение, и то само защото предварително ми е било обърнато внимание. Отстрани клона, моля те!
— Да го отчупя?
— Не, измъкни го.
Тя го стори. На мястото на първоначалния клон беше пробит отвор и втъкнат еловия клон. Отворът сега се виждаше, но бе празен. Прегледах ствола в близост до отвора. Правилно!
Някой бе отделил кората под формата на капак и после я бе скрепил здраво с клона. Отворих капака и отвътре изпадна един бял лист. Херцле пъргаво го грабна и възкликна радостно:
— Това е "гласът на дървото"! Той е! Или не?
— Разбира се, че е той!
— Ама че остроумен и находчив индианец!
— Да — засмях се аз. — И каква безпримерна разсъдливост от една бяла скуав от Радебойл, която открива всичко аламинут! Тя се засмя заедно с мен и каза:
— Нима не бях наведена на това откритие, благодарение на умението ми много добре да различавам ела от смърча? Нека четем!
Тъй като у дома тя е моя секретарка и се грижи за почти цялата ми кореспонденция, сметна се упълномощена да отвори и прочете на глас и този лист. Вече събираше вежди, за да си придаде възможно по-важна физиономия, ала тази важност тутакси спадна, и с един много разочарован тон прозвуча жалбата:
— Ама аз не мога да го прочета… за съжаление, за съжаление!
— Сигурно индианско пиктографно писмо?
— Не. С английски букви е, но на непознат език.
— Покажи го!
— Ето! Заповядай! Но да седнем! Човек по-трудно схваща правостоящ.
Тя седна и потупа с длан земята до себе си. Навярно вече се досещате какво трябваше да сторя. Седнах до нея и прочетох гласно редовете. Бяха на апачески и написани от същата калиграфски обиграна ръка на същата качествена хартия като писмото, което бях получил вкъщи от Тателах Сатах:
"Защо търсеше само deadly dust? Смъртоносният, златен прах?
Наистина ли мислеше, че Винету, преливащият от богатства мъж, не е оставил в наследство нещо по-добро?
Толкова повърхностен ли беше Винету, когото все пак би трябвало да познаваш, та отказа да търсиш на по-голяма дълбочина?
Сега знаеш защо ти се гневях. Бъди ми добре дошъл, ако разбереш какво означава това за мен!"
Това бе писмото на стария Хиляда години. Сгънах листа и го пъхнах в джоба. Спогледахме се.
— Не е ли странно? — попита Херцле.
— Във висша степен странно! — кимнах аз. — Той пише съвсем същото, което каза ти. Страшно съм посрамен!
— Не си го слагай на сърце!
— О, напротив! Аз извърших спрямо Винету грях, който е невъзможно да си простя. И не само спрямо Винету, а спрямо цялата му раса! Сега и аз съм убеден, че ще открием повече и много по-важни неща, отколкото намерих тогава.
— Защото ти го каза старият Тателах Сатах?
— Не само затова, а много повече от причината, залегнала в характера на Винету. Аз съм гледал далеч надолу под този възвишен, благороден характер и далеч под него съм действал. Това е моят грях. Той вероятно би се усмихнал благо и би ми простил; аз обаче не се усмихвам. Помисли, над трийсет години са минали безполезно! Цяло едно поколение! Хайде, Херцле, трябва да копаем!
— Да, докато ги няма Ентърз — съгласи се тя.
— Не това! Сега ми е все едно дали са тук, или ги няма. Слушай! Чувам гласове. Те говорят с Паперман. Значи вече са се върнали.
Да, те бяха отново тук, и то с един прериен заек, който се бе залутал из планините. Себюлън изкара лова направо като някакво геройство от тяхна страна, ала аз пресякох сухо хвалебствената му реч:
— Оставете заека на земята! Може да го печем, а може и не. Сега имаме по-важни неща за вършене.
Бях възнамерявал да им кажа къде сме били едва по-късно, когато вече сме си тръгнали оттук, тъй като се опасявах от влиянието на това място, възпоминанието върху душевното им състояние. Или с други думи, колебаех се от психиатрична гледна точка. Сега обаче ме подтикваха други причини. Имах да се съобразявам с по-висши неща и поради това продължих: