Наследниците на Винету

— Аз не избирам престъплението, а златото, златото! И като не искаш да помогнеш, ще си го взема сам!

Той захвърли едната лопата и започна да копае с другата. Хариман седна отново. Тогава Паперман приближи, посегна към лежащата на земята лопата и каза:

— Аз ще помогна. Двама ще се справят по-добре от един.

Себюлън обаче веднага му се сопна:

— Разкарайте се! Нямате работа тук! Никого другиго няма да търпя!

— Well! Ваша воля! Мислех, че ви оказвам услуга! Той пусна лопатата, а Себюлън се разработи по такъв начин, сякаш беше превъртял. Правеше копка след копка, и то със свръхмяра от сила и бързина, като че не биваше да губи нито минута и се касаеше за живота и върховното му блаженство. Ямата ставаше по-дълбока и по-дълбока. Той се бе вторачил само в нея. Не поглеждаше ни надясно, ни наляво. Пот се лееше от челото и страните му.

— Това е безумие… явно безумие! — прошепна ми моята жена. — Той се държи, сякаш всичко му принадлежи! Какво ще произлезе от тази работа?

— Нищо опасно за нас — отговорих също така тихо аз.

— Но ако намери нещо… тогава какво?

— Ако не е злато или няма парична стойност, той ще се откаже от него.

— А ако е нещо, което няма да пренебрегне? Тогава непременно ще се стигне до битка между теб и него!

— До битка? В никой случай! Остави ме само да действам и нямай грижа! Тук нещата опират до безкрайно важни психологически процеси, каквито надали ще ми се удаде отново да видя в този им вид.

— Какво ще спечелиш от целия този психологичен интерес, ако се наложи да заплатиш за него с живота си!

— Моля, бъди все пак разумна, спокойна! Няма да ми се случи нищо, нищо!

— Много ми се иска да ти вярвам. Но дай ми въпреки това единия от револверите си! Само да посмее да дигне ръка срещу теб тоя луд човек и мигновено ще го просна с един изстрел!

Каза го сериозно. Тя действително се страхуваше за мен. Милата, която един червей или буболечка не можеше да докосне неделикатно, се канеше от любов към мен да застреля човек! Бях трогнат, ала прикрих чувствата си и отговорих засмяно:

— Скъпо дете, ако се наложи да се стреля, ще го сторя самият аз. Аз се целя по-добре от теб. А сега бъди добра и…

— Чуй! — прекъсна ме тя. — Какво е това?

Себюлън беше надал вик, един ликуващ вик и сега удвои усилията си. Как само летеше пръстта от ямата! Пристъпих да надникна.

— Омитайте се, омитайте се! — ревна ми оня.

— Искам само да хвърля един поглед вътре! — извиних се аз.

— И това не! Измитайте се, иначе удрям!

Той дигна лопатата и ме изгледа със заплашителни очи. Бяха се налели с кръв. Отстъпих и продължих с успокоителен тон:

— Не може ли човек барем да попита защо извикахте преди малко?

— Това ще благоволя да ви кажа. Натъкнах се на злато.

— Наистина ли?

— Да… на нещо твърдо, широко. Дупката е твърде тясна. Трябва да я направя по-голяма. Но сам, сам! Дойде ли някой прекалено близо, ще го цапна, бил той, който си ще!