Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Двамата направиха движение на изненада, а Себюлън бързо се осведоми:
— Паперман? Да не би Макс Паперман?
— Да. Винаги съм се казвал така и продължавам за жалост да се казвам така.
— Какво съвпадение само! Ние бяхме във вашия хотел. Дори бяхме уведомили за себе си.
— Не знам нищо по въпроса. Хотелът вече не е мой.
— Чухме. Но до заминаването си вие сте живял при новия хотелиер. Един много необщителен и неуслужлив тип! Поискахме от него една информация, а той я премълча. Та трябваше да се обръщаме към други, които също нищо не знаеха, поне в подробности. Дали ще можем да узнаем от вас каквото ни е необходимо?
— Какво е то?
— Касае се за една съпружеска двойка на име Бъртън, която бе тръгнала за Тринидад, за да отседне във вашия хотел и да ни чака нас двамата. При пристигането си чухме, че тези две лица действително са били там, ала напуснали още на следния ден. Накъде? — Никой не можа да ни каже. Вие не знаете ли нещо в тази връзка?
— Хм! Дали знам нещо? С този си въпрос вие попаднахте точно на подходящия човек.
— Наистина ли? Страшно ни е приятно! И щом като вие сте подходящият човек, кажете ни бързо дали… Тук Паперман го пресече:
— Аз подходящият човек? Не съм казал такова нещо.
— Не сте този, че кой ще е тогава?
— Онзи там!
Той посочи към мен, тъй като аз се измъкнах от храстите, за да приключа с тези въведения, понеже в своята непосредственост Паперман като нищо можеше да изтърси нещо, което братята не бе нужно да знаят. Моето присъствие ги изненада неимоверно много, ала не в неприятен смисъл. Те се зарадваха да ме срещнат, без значение дали причините за тая радост бяха користни, или не. Поисках от тях незабавно да угасят огъня и да дойдат с конете си при нас. Те го сториха. Жена ми бе поздравена с голяма вежливост от тях — от Хариман много вероятно добронамерено, от Себюлън обаче, едва ли. Той полагаше наистина всички усилия да създаде добро впечатление, ала погледът му беше фалшив, в очите имаше — когато си въобразяваше, че не е наблюдаван — нещо дебнещо, някаква стаена заплаха, което бе невъзможно да се изплъзне на мен и моята жена. Тъкмо за такива неща Херцле притежава една много остра проницателност. Когато бяхме запитани защо не сме ги дочакали в Тринидад, аз отговорих:
— Защото имах повод да се откажа от компанията ви. И доколкото си спомням ви го писах. Стигна ли писмото до вашите ръце?
— Да, хотелиерът ни го предаде още щом пристигнахме и назовахме имената си — отвърна Себюлън. — В това писмо вие наричате Корнър и Хоу наши приятели. Ние решително го отхвърляме. С тях сме си имали работа единствено в качеството си на търговци на коне, но когато ги опознахме по-отблизо, веднага ги зарязахме — те не са почтени. И как ви хрумна да стоварите тяхната нечестност точно върху нас? Мога ли да попитам накъде се насочихте от Тринидад?
Херцле бързо се намеси:
— На лов за мечки!
Това бе един както лаконичен, така и отличен отговор за избягване на каквито и да е въпроси относно Девълз палпит.
— Имахте ли слука? — осведоми се той.
— Да — отговорих. — Сега разполагаме с меча шунка. Лапите обаче ще наченем едва при Тавунтситс паявх.
— При Тавунтситс паявх? — запита той рязко, като хвърли на брат си радостен поглед. — Знаете ли я?
— Да. От по-рано.
— Ние също смятаме да отидем нататък!
— И вие ли? По каква причина?
— По желание на вождовете на сиу и юта.
— Я гледай! Значи сте ги срещнали?
— Да.
— При Девълз палпит?
— Да. Жалко, че бяхте заминали! На драго сърце щяхме да ви вземем с нас!
— Няма защо да се съжалява. Та нали нямаше да смея да се покажа!
— Но щяхте да имате възможност да наблюдавате нещата отдалеч и може би дори нещичко да подслушате.
— Че за какво? Надявам се от вас да науча сега какво сее случило там и какво е било обсъждано.
— Трябва ли да разкажа?
— Да. Ще ви помоля да го сторите.
Той започна изложението си. Назова имената на двамата върховни вождове. Направи от осемдесетте присъствали там индианци цели четиристотин. Превърна няколкото часа на техния престой в три дена. Заговори за извънредно важните преговори, на които присъствали с брат си. И представи всичко това така, като че двамата са били главните действащи лица и са били отрупани с извънредно голяма почит. Особено сбогуването им с червенокожите описа той като много радушно. Киктахан Шонка и Тусага Сарич — след като подкарали конете си — на три пъти се връщали, за да им стиснат още веднъж ръката.
— Значи червенокожите потеглиха преди вас? — попитах.