Наследниците на Винету

През целия този предобед жена ми беше много умислена.

Не бе настанал още обяд, когато планините се показаха на юг. Те ставаха толкова по-високи, колкото повече ги наближавахме. На техния най-висок, горист купен все още стоеше онова дърво, което се извисяваше над останалите. То обърна внимание и на Херцле.

— Как съвпада всичко! — произнесе тя. — Нали там горе Винету беше пратил своя съгледвач?

— Да — кимнах.

— Кажи, как ли само се чувстваш? Аз бих желала да заплача, ти сигурно също?

Не отговорих.

Заобиколихме тъмните възвишения от западната им страна и завихме после на юг, за да стигнем до водещата дълбоко навътре долина, която моите читатели познават. Следвахме я до съответната странична клисура, която ни отведе по-нагоре и после се разклони. Слязохме там от конете и водейки ги за юздите, се закатерихме към остроръбестия хребет, зад който теренът отново се снижаваше. После се спуснахме от другата страна и поехме в права посока през гората, додето стигнахме целта си. Двата гроба бяха там — надгробната могила, в която бащата на моя Винету седеше изправен на гърба на коня си, и каменната пирамида, от която се устремяваше към висините дървото, до чийто ствол седеше в покоя си Ншочи. Спрях. Налегна ме някакво чувство, сякаш едва вчера съм бил за последен път тук.

— Ето къде лежат вождовете на кайовите — каза Себюлън Ентърз. — Значи сме на самото място. Тук ли оставаме днес?

— Да. Може би и утре — отговорих.

— Разкарай ги тия двамата поне временно — помоли жена ми тихо. — Те не бива да ми погубват този пръв час!

Вече се канех да изпълня желанието й, когато Себюлън ме превари:

— Дали ще можем да отидем с брат ми, за да застреляме нещо прясно за печене? Или още сега ще има от обещаните мечи лапи?

— Да, да, отидете и опитайте да мернете нещо пред мушката си! — намеси се бързо Херцле. — Имате няколко часа време. Ще се храним чак следобед.

Те се отдалечиха. Аз разпънах с Паперман палатката. Доблестният стар човек всячески се стараеше да не вдига шум. Той виждаше, че Херцле бе коленичила при гроба на сестрата и се молеше. Тук ще си позволя да издам: тя се моли често и с удоволствие. После отиде при гроба на вожда. В неговото подножие — точно от западната страна, имаше едно малко, хлътнало донякъде място, но и то като своята околност бе обрасло с мъхната трева.

— Сигурно тук си копал навремето? — попита тя.

— Да — отговорих. — Аз наистина много грижливо засипах пак ямата, ала все пак се е изгубила пръст при копаенето и после не е достигнала, когато пълнежът полека-лека се е слягал. Ето откъде и тази вдлъбнатина.

— И която би могла и на други да навее мисълта да разровят!

— Нека си го сторят! Не биха намерили нищо.

— Моля те да не го казваш с такава категоричност. На мен ми се върти с други думи една мисъл.

— Я виж ти! Наистина ли?

— Да, наистина! И то не едвам сега, а още през целия предобед.

— Ти действително изглеждаше малко замислена. Това ли бе?

— Да, нищо друго.