Наследниците на Винету

— Хм! Знаеш ли, Херцле, това, което казваш тук е правилно, несъмнено правилно. Аз имам наистина оправдание, че навремето само под угроза за живота и с най-голяма бързина трябваше да извърша търсенето, ала то не може да ме извини. Та нали по-късно имах време с години да наваксам пропуска. За това хич и не съм помислил… никога.

— Аз също. Следователно мога да бъда упрекната в същото лекомислие като теб. Ще имаш ли добрината да изпълниш едно мое желание?

— Какво?

— Да разкопаеш още веднъж! Но по-добре, по-старателно и по-дълбоко от някога!

— С удоволствие… с най-голямо удоволствие.

— Все ми се струва, че ще намерим още нещо, и то най-важното. Указанието за намирането на златото е лежало отгоре само като защита на същинското, истинското съкровище!

— Как само го казваш! Сякаш го знаеш съвсем сигурно!

— Не го зная, но го чувствам. Винету е бил по-избистрени по-велик, отколкото ти по онова време, мили мъжо. Неговата истинска, неговата неоценима стойност не се е намирала близо до теб. Ние трябва да направим двойно разкопаване — тук, при гробницата на неговия баща, и после в твоята памет. Тук сигурно няма да намерим deadly dust, но навярно перли и скъпоценни камъни, които водят произхода си от дълбоката, душевна бонанса. Дали да не започнем веднага? Условията са благоприятни, тъй като двамата Ентърз отсъстват.

— Аргументът не е убедителен, понеже следите не биха могли толкова лесно да се заличат, че братята да не забележат какво се е случило по време на отсъствието им. Където са минали над трийсет години, сигурно няма да навреди, ако минат още няколко часа. Не бива да забравяме, че съм насочен от Тателах Сатах към най-средния от петте големи сини смърча. Той пише:

"Нека неговият глас бъде за теб гласът на Маниту — Великия, Вечния, Вселюбещия дух!" Това следователно е толкова важно, че минава пред всичко друго.

— Без съмнение, без съмнение!… Но къде са тези сини смърчове? Къде се намират?

— Съвсем наблизо. Ела!

Поведох я към едно място в гората, където от земята се възвисяваха няколко канари и в чието подножие се намираше малко езерце. Там растяха петте сребристосини смърча, които бе имал предвид Тателах Сатах. Те бяха доземи разклонени. Сред тези клони имаше няколко изсъхнали. Едва погледът ми бе паднал на средното от дърветата и вече знаех къде съм. Херцле обаче стоеше, взираше се безпомощно в дърветата и плясвайки накрая с ръце, въздъхна:

— Та те са досущ един като друг само дето средният им брат ги надвишава с няколко лакти! И всеки клон е точно като другия! Така проправящи си път, така богато и гъсто покрити с иглички! И това дърво, този смърч трябва да ти заговори? Как всъщност, как? Знаеш ли? Аз — не!

— Не се и съмнявам! Умееш ли да различиш смърча от червената ела!

— Струва ми се!

— Разгледай тогава по-внимателно средния смърч! Там долу има няколко сухи клона със съвсем малко иглички по тях. Преброй ги моля те! Отдолу нагоре! И посочвай същевременно с пръст!