Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Дребосък, закарай го на летището. Аз ще се грижа за бара.
Подобна реплика обикновено би предизвикала иронични забележки, но Пол Гордън развърза престилката си и я хвърли на плота, без да каже нито дума.
Мърсър го последва, но когато стигна до вратата, се обърна към Хари.
— Ако не се върна, крий се, чу ли? Кериков познава и теб.
— Ако не се върнеш, по-добре да се самоубия и да спестя на Кериков труда да ме пречука. — Хари се вторачи за миг в питието си и когато отново погледна Мърсър, очите му бяха овлажнели. — Пази се, Филип.
Хари употреби малкото име на Мърсър за пръв път, откакто се познаваха, и думата прозвуча като сбогуване. Мърсър спря, втренчи се в очите на приятеля си и после кимна едва забележимо.
Пролив Принц Уилям
«Надежда» бе конструиран през 1964 година от «Яроу и компания» като научноизследователски кораб за Кралската флота и бе запазил строгите си военни очертания под пластовете яркожълта боя, заради която приличаше на грамадна играчка за вана. Плоският нос се носеше почти перпендикулярно над развълнуваните води. Кърмата също беше плоска. Корабът беше дълъг седемдесет метра. Триетажната надстройка заемаше две трети от главната палуба. Правоъгълният комин се издигаше в средата. На задната палуба имаше площадка за хеликоптери, а под мостика — гараж за два жълти рейнджроувъра. Отгоре се извисяваше десеттонен кран, готов да пренесе на брега превозните средства.
На борда можеше да се настани екипаж от сто двайсет и трима души, затова имаше предостатъчно място за двайсет и двамата активисти и шейсетте други членове на ПАПС.
Пробегът от трийсет хиляди километра позволяваше на «Надежда» да пътува навсякъде по света и да привлича общественото внимание върху щетите, нанасяни върху околната среда. Корабът не беше бърз, максималната му скорост беше само тринайсет възела, но моторът на кърмата го правеше маневрен. Трите турбодизелови двигателя «Паксман Вентура V — 12» и подсиленият корпус осигуряваха безопасността му сред дебелите ледове.
Когато го купиха, ПАПС почти не промениха вътрешността и оставиха непокътнати двете лаборатории, фотографското студио и големите трюмове. Коридорите бяха застлани с морскосин мокет, а обикновените сиви стени бяха пребоядисани в меки пастелни оттенъци на бледолилавото и кремавото. На много места бяха поставени плакати, посветени на една и съща тема — призиви за спасяването на джунглите, океаните и застрашените видове. Пандите и китовете бяха най често изобразяваните животни, наред с обезпокоителни сцени на индустриално замърсяване на водата и въздуха.
Най-емоционалният плакат, окачен на почетно място в трапезарията и използван от ПАПС в рекламните им кампании, показваше шестгодишно индианче от Южна Америка в дрипави къси панталонки. Зад него се издигаше стена от димящи пламъци, докато огънят унищожаваше бразилската джунгла. Момчето тъжно гледаше огромен булдозер, който се движеше към него. Лицето на шофьора бе скрито зад голям противогаз. Надпис не бе необходим.
Тъй като водоизместимостта му беше четири и половина метра вода, «Надежда» не можеше да бъде завързан на пристана около град Валдиз. Корабът бе хвърлил котва на неколкостотин метра от брега и беше най-големият плавателен съд в пролива Принц Уилям, като се изключи постоянната върволица от танкери, които минаваха през залива. «Надежда» се приближи до брега само веднъж, откакто бе пристигнал в пролива, за да разтовари единия рейнджроувър на пристанището.
Позицията на кораба даде на Ян Верховен няколко минути, за да огледа госта, когото караха с гумена лодка «Зодиак» на борда на «Надежда». Въпреки яркото слънце въздухът беше студен. Полярният фронт държеше в хватката си цяла Аляска и температурата бе спаднала с двайсет градуса под обичайната. Местните жители твърдяха, че тази зима е най-лютата от двайсет и пет години, а беше едва средата на октомври. Двамата мъже, които караха «Зодиак», се бяха прегърбили срещу смразяващия вятър, който духаше в пролива. Бяха сложили качулките на дъждобраните на главите си, но пътникът явно не забелязваше суровите климатични условия. Той седеше стоически в средата на надуваемата лодка. Раменете и главата му бяха изправени. Дори не си беше сложил шапка, за да запази телесната си топлина. Верховен ясно виждаше прошарената му късо подстригана коса.
Ян се бе изправял срещу природата много пъти през живота си, винаги търсейки по-близък контакт с нея, но човекът в лодката идваше не за да изпита силата й, а да я покори. Дори от разстояние Верховен ясно видя арогантността му. Мъжът очевидно не изпитваше нищо към природата — нито благодарност за нежните и милувки, нито страхопочитание към лютите и бури — и сякаш презираше студа. Ян почувства омраза към него.