Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Верховен не каза нищо, но наведе глава. Никога повече нямаше да се осмели да предизвика Кериков.
— Сега, след като си поговорихме за този злополучен инцидент, ще преминем към други въпроси. — Макар че темата беше сменена, тонът на руснака остана заплашителен. — Успя ли да осигуриш достатъчно течен азот, за да заменим цилиндрите, които загубихме на «Джени IV»?
— Установихме, че запасите във Ванкувър и Сиатъл са изчерпани, но открихме течен азот във Феърбанкс. Набавихме четири тона.
— На борда на «Джени IV» имаше шест, когато изгоря.
— Два тона от товара на кораба бяха допълнителна застраховка за мисията. Това е лукс, който сега не можем да си позволим. По северозападното крайбрежие на Тихия океан няма достатъчно запаси от медицински материали, нито химически компании, които да ни осигурят това количество. За да останат извън подозрение, хората ми от офиса в Сан Франциско трябваше да бъдат много изобретателни с историята си за прикритие.
— Какво са казали на доставчиците?
— Представили са се за координатори по специалните ефекти на филм с голям бюджет.
— Отлично — одобри Кериков и запали цигара.
— Моля те, не го прави — помоли Верховен и посочи димящата «Марлборо» в ръката му.
Руснакът го погледна изпитателно, пусна цигарата на пода и я стъпка, оставяйки катраненочерно петно, а сетне подигравателно запали друга. Каютата се изпълни със синкав пушек. Верховен не каза нищо.
— Ще трябва да закараме с хеликоптери цилиндрите с течен азот до мястото. Ще направим няколко курса, макар че по този начин ще бъдем лесни за откриване, отколкото бих искал.
— Парите ще накарат пилотите да си затварят устата.
— Не се безпокоя за пилотите, а за персонала и хората на летището. — Кериков млъкна за няколко секунди и когато отново заговори, гласът му беше твърд и решителен. — Накарай хората си да наемат камион и да преместят контейнерите на север, във Фокс или някое друго градче, където има летище. Хеликоптерите ще вземат азота оттам, като отново използват прикритието на филмова компания. — «А след като закарат всички цилиндри, ще убием пилотите.» Кериков запази за себе си последната мисъл.
На 80 километра западно от Британска Колумбия
Вълните се появиха навътре в океана, предизвикани от теченията и приливите, същински огромни могили от вода, които се втурнаха по Тихия океан със скорост четирийсет и пет километра в час, набирайки инерция и мощ с всяка изминала минута. Те не бяха повърхностните вълни, предизвикани от буреносни ветрове за удоволствие на сърфистите по тихоокеанското крайбрежие на Америка, а пулсиращи планини, които преместваха тонове вода, задвижвани сякаш от двигател в недрата на земята. «Петромакс Арктика», вече прекръстен на «Южен кръст», поемаше тези грамади с цялата си ширина. Тежкият му четвърт милион тона корпус се повдигаше с лекота. Смъртоносният му товар се местеше и стоманените прегради на резервоарите скърцаха. Върху носа му се сипеха водопади от бяла пяна и тъмнозелена морска вода. Сблъсъците приличаха на торпедни удари. Огромните експлозии от вода заливаха палубата и разтърсваха танкера.
Корабът беше направен за такива стихии и въпреки привидната конфронтация между него и морето, се справяше добре. Само по-големите търговски риболовни кораби и танкери се осмеляваха да плават в тези води. Безкрайната върволица от фериботи и пътнически кораби, пътуващи за Аляска, не се отклоняваше от закрилата на Вътрешния път, морски маршрут, защитен от опустошителното въздействие на открития океан от поредица острови, простиращи се от Ванкувър до Аляския залив.
Почти осезаемото напрежение на мостика нямаше нищо общо с влошаващите се климатични условия. Откакто танкерът беше превзет, членовете на екипажа гледаха на положението с еднакви дози страх и надежда. Опасяваха се за живота си, но и се надяваха, че ще възникне удобна възможност да си възвърнат кораба. Когато не бяха дежурни, ги държаха в главната трапезария под бдителните погледи на най-малко двама пазачи. Разговорите край дългите маси се придържаха към темата за работата на кораба и нищо повече.
Въпреки невероятните си размери супертанкерите се управляваха от малоброен екипаж — двайсет матроси и десет помощник-капитани. И тъй като трябваше да се наблюдават само три важни зони — машинното отделение, станцията за контрол на резервоарите и мостика, осемте терористи под командването на Джоана Ригс можеха да владеят положението.