Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Защото през последните шест години аз бях в манастир. Защото преди шест години твоят брат, Джейк, ме уби!
— Уби ли те? — Тя пребледня и отметна назад глава, като че ли някой я удари. — И си бил в манастир? За какво говориш? Как така Джейк те е убил?
— Нямам време да ти обясня. Не и сега. Ти сигурно ще имаш много въпроси. А след това и още.
— Но…
— Не, моля те — настоя той. — Онези мъже долу ще станат подозрителни. Те искат да знаят какво правиш тук. Беше скрита от очите им доста време.
Тя като че ли се колебаеше.
— Обещавам ти. По-късно — повтори Дру.
Арлийн кимна с глава и погледна храстите, които я криеха от преследвачите. Неочаквано разкопча колана си и дръпна ципа на панталона си.
Той не можа да скрие изненадата си.
— Но какво правиш?
— Нали ти каза, че ония искат да знаят какво правя тук.
Изненадата му се смени с одобрение, а после и с възхищение.
— Умно.
— Но ще ми помогнеш да намеря Джейк. Ще бъдеш заедно с мен, нали?
— Аз трябва да намеря Джейк. От това, което току-що ми каза, съм сигурен, че той знае, че те са по петите ми. Ще изчакаме да се стъмни и ще напуснем това място заедно. Когато сме някъде в безопасност, ще отговоря на всичките ти въпроси. И може би там някъде — между това, което аз знам и ти знаеш, ще открием истината и къде е Джейк.
Тя го загледа усмихната. В очите й имаше обич.
— Колко време мина! Непрекъснато се чудех какво ли стана с теб! — Вдигна извинително ръка. — Извинявай за чука.
— Няма значение, забрави — възвръщащото се чувство за близост го притесни отново. — Знам, че ако наистина искаше да ме убиеш, щеше да го направиш.
— И аз мисля същото. Ти също можеше да ме убиеш. Не мога да ти кажа колко съм щастлива да те видя отново. Да знаеш колко ми липсваше!
— Ти също ми липсваше — той се почувства изчерпан, разкъсан. Любовта му към нея го теглеше на една страна, а обетът му към ордена на друга. Тази борба се усили, когато тя се наведе към него и го целуна по устните. Той почувства дъха й. Толкова искаше да отвърне на целувката, да я притисне до себе си, да почувства тялото й! Постепенно желанието му мина. Това, което чувстваше сега, не беше похот, нито страст. Той не искаше да прави любов с нея. Искаше да й покаже, че я обича. Нима това можеше да бъде грях! Притисна я силно.
— Онези мъже, там долу…
— Знам — отвърна тя. — Най-добре да не се разсейваме.
Много сериозна, Арлийн стана и излезе от храстите, вдигайки ципа на панталона си.
Все още усещайки устните й върху своите, Дру я наблюдаваше от укритието си. Страхуваше се за нея. Тя закопча колана си и седна на ръба на скалата. Движенията й бяха уверени. Създаваше впечатление, че се е скрила в храстите наистина за някои естествени нужди. На тяхно място, помисли си Дру, щях да й повярвам.
Арлийн хапна нещо. Пи повече вода и легна по гръб на скалата, сякаш да си почине преди слизането. През храстите той видя, че тя затвори очите си. За съвсем кратко време остана неподвижна, само гърдите й се вдигаха и спускаха. Дали беше заспала или не, не се знаеше, но преследвачите щяха да останат с това впечатление.
Дру огледа внимателно гората, но не видя нищо, което да му подскаже, че са тук. Или бяха изключително добри, или изобщо ги нямаше. Нима беше някаква шега! — помисли си той. — Да минем през всички тези неприятности за нищо!
След залез слънце Дру избра най-добрата опора на задната страна на Рога — един голям валчест камък, който стоеше стабилно.
Арлийн мина през храстите и клекна до него.
— Намери ли удобно място?
— Ето тук — той взе ръката й и я постави върху скалата, която бе избрал.
— Опита ли я?
— Ще издържи. С повече късмет.
— Късмет ли? О, боже! — Но тя знаеше, че Дру се шегува.
— Най-добре да започваме — тя бръкна в раницата си и извади найлоновата примка.
— Ще ми трябва допълнително оборудване. Имам само въже и примка.
— Не е в твой стил да дойдеш неекипиран! — Този път тя се шегуваше.
— Добре де, имам малък проблем. Временно съм закъсал с мангизите.
Така както си говореха, макар и съвсем тихо, Дру почувства, колко му е приятно с нея. Той нави найлоновото въже около рамото си. Арлийн закачи една метална скоба на примката. Завърза здраво края на въжето си и го прекара през скобата. Дру знаеше, че най-простият начин бе да се прикрепят въжето и примката, но и двете бяха найлонови и нямаха добро сцепление. Ако се търкаха директно едно в друго, тежестта на катерача много бързо щеше да ги изтърка и скъса. А така металната скоба действаше като буфер и намаляваше топлината от търкането.
Бяха напълно готови. Арлийн завърза примката около краката и кръста си по начин, който напомняше бебешка пелена. Дру направи същото с оборудване от нейната раница. Когато нощта ги скри напълно, той вече не можеше да я види. Почувства как любовта му към нея се разгаря.