Братството на розата
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Богданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на розата». Краткое содержание книги:
Автобусът спря пред една църква с кули, сякаш беше крепост. На върха й имаше кръст. Камбаните монотонно звъняха. Мъже, облечени в костюми, и жени — в красиви рокли влизаха вътре. Господин О’Хара строи момчетата двама по двама и ги въведе. Църквата беше тъмна и студена. Крис чу една жена да шепне, докато господин О’Хара ги водеше по една пътечка между пейките:
— Виж колко са симпатични в тези униформи. Погледни този мъничкия. Много е сладък, нали?
Крис не беше сигурен, че жената имаше предвид него, но се почувства неловко. Всичко, което искаше, бе да е невидим сред групата.
Църквата го караше да се чувства дори по-дребен. Крис се загледа в островърхия покрив (най-високия, който бе виждал), в пресечените греди и висящите полилеи. Надникна напред, където някаква червена светлинка блещукаше над олтара. Горяха свещи. Олтарът бе покрит с колосана бяла покривка. Една малка златна блестяща врата му придаваше тайнствен вид.
Отвъд олтара висеше най-смущаващото нещо. Сърцето му затуптя силно, задушаваше се. Коленичил, той трябваше здраво да се хване за седалката отпред, за да контролира треперещите си ръце. Зад олтара висеше грамадна статуя — на един слаб, изкривен, агонизиращ мъж, ръцете и краката на когото бяха заковани за кръста, главата му бе прободена с нещо като шипове, страната му бе срязана и кръв се стичаше надолу.
Огледа се наоколо в паника. Защо момчетата не изглеждаха потресени? Или пък другите хора („външните“, както той започна мислено да ги нарича). Защо те не бяха зяпнали от ужас? Какво беше това място? Сломен, опитвайки се да разбере, той усети, че господин О’Хара го удари два пъти през пръстите и изведнъж по-големите деца се изправиха. Седнаха на скамейките. Крис ги последва. Уплаши се още повече, когато органът започна да тръби. Зловещите му звуци изпълниха църквата. Хорът запя, но на чужд език, той не го разбираше. Тогава напред излезе един свещеник, облечен в пъстро расо, следван от две момчета в бели мантии. Те се обърнаха към малката златна врата, с гръб към хората и заговориха на статуята. Крис се надяваше да получи обяснение, искаше някой да му каже, защо този мъж е прикован там.
Но той не разбираше какво говори свещеника. Думите му изглеждаха някаква безсмислица.
— Confiteor Deo omnipotenti…
През целия път към училището Крис се чувстваше объркан. Свещеникът говори кратко на английски за Исус Христос, който явно беше прикованият над олтара мъж, но Крис не научи кой е Исус. Господин О’Хара спомена, че следващата седмица Крис ще започне нещо, наречено „неделно училище“. „Може би тогава ще открия“ — мислеше си той. Междувременно си отдъхна, когато автобусът влезе през отворената порта в училището „Франклин“ и се отправи по самотния път към интерната. След смущаващото преживяване да бъде навън, в страшната църква с ужасната статуя, той се радваше да се върне обратно. Разпозна някои от момчетата. Очакваше с нетърпение да седне в леглото си. Като знаеше какво и кога трябва да направи, той се чувстваше сигурен, доволен, че не е объркан. Обедът бе сервиран точно на време. Беше много гладен и бързо поглъщаше хамбургера и картофения чипс, пиеше чаша след чаша мляко. „Хубаво е да се върнеш у дома“ — помисли си той, а после рязко спря да дъвчи, като осъзна думичката, проблеснала в главата му. У дома? А къщата на улица „Калкалин“? А майка му? Отново объркан, той разбра — без да знае защо, че ще живее тук дълго време. Бързо хвърли поглед към Сол и почетното централно място и си каза, че ако това ще бъде неговият дом, по-добре е да се научи как да се справя. Имаше нужда от приятели. Искаше да бъде приятел със Сол. Но как, след като Сол е по-едър и по-силен, и по-бърз, а на всичко отгоре притежаваше и тези бейзболни карти?
Отговорът дойде в часа по плуване на другия ден. Вече не се срамуваше толкова да бъде гол пред другите. Инструкторът каза на класа да ритат с крака както го прави Сол. Крис усети сърцето му да бие със задоволство. „Аз го правя!“ — помисли си той. — „Аз наистина го правя.“
— Точно така Килмууни — каза инструкторът. — Задръж краката си прави. Ритай силно и постоянно. Просто както го прави Гризман.