Братството на розата

Той остави лопатата, жаден, изморен от силното слънце. Взе пушката си и се отправи към къщи. Навлизайки в сенките й, усети миризмата на сутрешната закуска, отиде до Ерика и я целуна. Тя прекрасно миришеше на захар, брашно, сол и мая. Здравите й ръце, способни да убият с един удар, го прегърнаха силно. Гърлото му се стегна.

Той пи студена вода от глинена кана, избърса уста и прекоси стаята, за да погледне сина си, завит в одеало в люлката. Приятелите му от селото първо бяха обърнали внимание на името.

— Какво лошо му има? — ги попита Сол. — Мисля, че е добро име.

— Кристофър Елиът Бернщайн-Гризман?

— Е и?

— Наполовина християнин, наполовина евреин?

— Крис ми беше приятел. Дори може да се каже, че ми беше брат.

— Сигурно. Крис Гризман. Ще се харесва, когато тръгне на училище. Ами Елиът?

— Приемах го като свой баща. Сега вече не съм сигурен какъв е точно. Няма значение. Аз съм такъв, какъвто той ме направи.

Приятелите не разбираха. Дълбоко в сърцето си Сол също не разбираше.

Освен името на момчето, приятелите му от селото обръщаха внимание и на нещо друго уникално в дома на Бернщайн-Гризман. „Изглежда това е чудо“ — казваха те.

Знак от Бог, че селото е благословено. Как по друг начин би могло да се обясни?

Мъж с минало, както се приказваше из селото, който никога не е създал нещо в живота си… И на такава неплодородна земя?

Огромна черна роза!