Братството на розата

Следващото посещение на Елиът бе през първия уикенд на юли.

— Утре е Четвърти юли, Крис. Ще ти кажа нещо. Иска ми се да те заведа на голямото представление с фойерверки в града.

Крис се развълнува.

Но Елиът изглеждаше разтревожен.

— Аз много се чудих. Кажи ми истината. Няма да ме обидиш.

Крис не разбираше, какво иска да каже.

— Тези екскурзии, които правим.

Крис се изплаши.

— Ще ги спреш ли?

— Не. За бога! Те означават прекалено много за мен — Елиът се усмихна и разроши косата на Крис. — Но аз доста мислих. Обзалагам се, че ти е скучно да говориш само с един възрастен. Сигурно се отегчаваш да гледаш все същото старо лице. Аз мислих за това. Е, добре, искаш ли да споделиш тези екскурзии с някой? Имаш ли приятел, особен приятел, който би желал да вземеш с теб? Някой, с който си много близък, почти като семейство. Аз нямам нищо против.

Крис не можеше да повярва на късмета си — възможност да бъде заедно с двамата най-важни за него хора. Винаги се чувстваше зле, че не може да сподели богатството си със Сол. Сега в замяна се почувства горд, че Сол му е приятел и му се прииска Елиът да го познава. Очите му блестяха от вълнение.

— Обещаваш ли?

— Тогава какво чакаш? — ухили се Елиът.

— Няма да си отидеш, нали?

— Ще чакам точно тук.

Крис изтича от пейката близо до оръжейната, където бяха седели, изгарящ от нетърпение.

— Отгатни, Сол!

Чу Елиът да се смее зад гърба му.

След това Сол винаги беше с тях.

Крис беше много щастлив, че Елиът одобри приятеля му.

— Ти си прав, Крис. Той е особен. Ти направи отличен избор. Гордея се с теб.

Сега Елиът носеше шоколади и за двамата. Заведе ги в къщата си за Деня на благодарността. Пусна ги да се повозят на самолет.

— Крис, има нещо, което ме притеснява. Надявам се, че не ревнуваш, когато давам шоколади на Сол и му обръщам внимание. Не искам да си мислиш, че те пренебрегвам или го смятам за по-важен от теб. Ти си ми като син. Аз те обичам. Винаги ще бъдем близки. Ако карам Сол да се чувства добре, то е защото искам ти да си добре, защото той е твой приятел, дори семейство.

— Господи! Не мога да ревнувам от Сол.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Ти ми вярваш.

Всяка съботна вечер, години наред, в училището показваха различни филми, но по едно те си приличаха. „Боен вик“, „Пясъците на Иво Джима“, „Дневник Гуадалканал“, „Франсис отива в Уест Пойнт“, „Франсис във флота“.

— Това говорещо муле превръща армията в развлечение — говореха си момчетата.

„Жабарите“, „Обратно в Батаан“, „Боен взвод“, „Дебаркиране“, „Военна зона“, „Бойна земя“, „Бойни пунктове“.

По антична история учеха за завоеванията на Александър и Цезаровите Галски войни. По американска история научиха за Войната за независимост, Войната през 1812, Гражданската война. В часовете по литература четяха „Червеният знак за кураж“, „За кого бият камбаните“, „Тясната червена линия“. Не обръщаха внимание на повтарящата се тема, защото книгите бяха изпълнени с героизъм и много действие, винаги вълнуващи. Момчетата харесваха и упражненията по стрелба, тактическите маневри, прецизната маршировка и другото обучение, което получаваха в училищната армия. Обожаваха военните игри. В часовете и в спорта ги окуражаваха да се състезават помежду си, да разберат кой е по-умен, по-силен, по-бърз, по-добър. Те не можеха да не забележат непознатите, които често се появяваха безшумно в края на гимнастическия салон или футболното игрище или в час, понякога в униформи, понякога не. Непознатите гледаха с присвити очи, сравняваха, преценяваха.