Братството на розата
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Богданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на розата». Краткое содержание книги:
Когато влязоха в трапезарията за обяд, те всички се бяха струпали около Сол, въпреки че трябваше да се движат в редици.
Крис понесе таблата е кренвиршите и фасула си до масата. Откри, че единственото празно място е най-отдалеченото от Сол. Другите момчета седяха гордо до Сол, около него, срещу него. Някои дори се осмеляваха да прошепнат още въпроси за картите, докато един възпитател не спря и не ги погледна заплашително, за да запазят тишина.
Беше им разрешено да говорят вън от трапезарията, докато отиваха да си почиват по стаите, но Крис не можа и думичка да промълви. Всички искаха да говорят за картите на Сол — откъде ги е взел и как е успял да ги запази в училището. Другите се отнасяха с Крис като е най-глупавия в групата, заради опасната забележка за Бейб Рут и шоколадите. Сега той още по-силно желаеше майка му да дойде и да го спаси. Реши, че не обича училището в края на краищата.
Той го намрази още повече късно следобед, защото възпитателката ги заведе в плувния басейн в подземието на гимнастическия салон. Един инструктор им каза да се съблекат и да вземат душ и Крис отново се засрами от голотата си. Срамът му се превърна в страх, когато инструкторът им нареди да скочат в басейна. Крис никога не беше виждал толкова много вода. Страх го беше да не би да потопи главата си под водата и да започне да се дави, както му се бе случило веднъж, докато майка му го къпеше. Но инструкторът го избута към басейна и Крис най-накрая скочи с желание, защото водата щеше да покрие голотата му. Той цопна в студената вода с остра миризма и се приземи рязко, изненадан, че е потопен само до кръста. Другите момчета, също като Крис влязоха с нежелание, с изключение на Сол, който мислеше басейна за вълнуващо предизвикателство и дори потопи главата си под водата.
— Ти! — посочи инструктора. — Как се казваш?
— Сол Гризман, сър.
„Сър“ беше абсолютно правило. Научиха ги, че когато говорят с възрастни трябва да казват „сър“ или „мадам“, според случая.
— Изглежда си плувал и преди.
— Не, сър — отговори Сол.
— Може би имаш естествена дарба — инструкторът потърка брадичката си впечатлен.
Възхищението им от Сол се усили заради одобрението на инструктора. Момчетата се състезаваха помежду си да се приближат до Сол. Те се държаха за ръба на басейна и инструкторът им показваше как да движат краката си.
— Правилно. Гледайте Гризман. Той знае как — каза инструкторът.
Най-далеч от Сол, Крис цапаше, бореше се да задържи главата си над водата, риташе непохватно. Той никога не се бе чувствал по-самотен. Беше прекарал цялото лято сам на улица „Калкалин“ и чакаше майка си, но в позната къща, в познат квартал, имаше приятели, с които да си играе, и не беше се чувствал самотен. В действителност майка му го оставяше не за пръв път. Почти беше свикнал да живее сам, но тя винаги му липсваше, когато заминаваше. Но сега беше в странно обкръжение — треперейки във водата, изолиран от другите деца, изпълнен със завист към Сол, той почувства горчивата болка на самотата и реши, че мрази това място.
Единственият път, когато прояви интерес, беше следващата вечер, събота. След дългия ден на упражняване как да си оправят леглата, да се учат да навървят обувките си, да ги връзват и лъскат, да правят възел на вратовръзките си и да постигнат необходимата дължина, отново заведоха всички момчета в училището на кино. Крис жадно си припомни първия филм, който гледа тук — „Бойните морски оси“. Този се наричаше „Бойна земя“. Всички викаха радостно, когато филмът започна. Отново действието беше вълнуващо, имаше много стрелба и експлозии. Крис хареса сюжета — група американски войници, които се биеха заедно във войната. Музиката — гърмящи тромпети и барабани — причини парене в стомаха му.
Но след това никой от групата не се и поинтересува какво мисли за филма. Всички искаха да знаят какво мисли Сол. Крис почти наруши правилото си да не плаче в леглото. Вместо това, стиснал здраво зъби в тъмнината, реши да избяга.
Внезапно блесналата светлина от лампите го събуди в 6.00. Някой каза, че е неделя. Премигвайки сънено, той се затътри с другите момчета към умивалнята. Там, с четка за зъби в едната ръка, той поднесе другата към надзирателя, за да му сипе малко прах. Докато си миеше зъбите, бъркайки назад, за да стигне до всяко крайче, както надзирателят му бе показал, малко му прилоша от ментовия вкус на „Колгейт“-а. Слушаше шума на урината да се стича в клозетите и се опитваше да не гледа другите момчета, когато стават от седалките. Клозетите бяха на открито — без стени и врати — и неговата стеснителност му пречеше да се облекчи, докато станеше нетърпимо. Изненада се от себе си, че седи без да се интересува кой го гледа — нуждата му беше прекалено голяма. В действителност никой и не се интересуваше. Облекчението в комбинация с придобитата увереност, че е превъзмогнал още едно табу на стеснителността, го накараха да посрещне деня с неочакван оптимизъм. Дори хареса полутечните бъркани яйца и портокаловия сок. Той почувства, че малко прилича на войниците в техните униформи от „Бойна земя“, когато си облече коравата риза и курсантските дрехи преди надзирателят да заведе групата в параклиса.