Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Накрая работата, която й бяха наложили, се превърна в интересно предизвикателство. Как да организира кампания срещу Бирма, Тайланд и най-накрая Виетнам, като сломи всяка съпротива, но без да предизвика намеса от страна на Китай? Веднага прецени, че многочислеността на индийската армия е най-голямата й слабост, защото не можеха да се осигурят безопасни пътища за снабдяване. Затова, за разлика от другите стратези, които Ахил използваше — предимно индийчета, завършили Военното училище — Петра не се занимаваше с планиране на масирани кампании. Накрая индийските сили така или иначе щяха да се принудят да се разделят, освен ако бирманската и тайландската армия не се строят послушно, за да бъдат изклани. Затова тя планира нестандартна кампания — внезапни удари от малки, подвижни подразделения, които можеха да се изхранват на място. Малкото бронетранспортьори щяха да се движат напред, снабдявани с гориво от самолети.
Знаеше, че това е единственият смислен план, и не само защото решаваше някои сериозни проблеми. Струпването на десет милиона войници близо до китайската граница неминуемо щеше да предизвика Китай да се намеси. При нейния план никога нямаше да се получи такова струпване, което да бъде възприето като заплаха. Освен това така войската нямаше да се изтощи. По-голямата част от индийските сили, щеше да остане в резерв, готова за удар, когато врагът бъде отслабен.
Ахил, разбира се, раздаде копия от плана й на другите — наричаше го „сътрудничество“, но всъщност беше чисто налагане на неговата воля. Другите с готовност му се подчиняваха и сега се стараеха да му се харесат. Усещаха, разбира се, че Ахил иска да унижи Петра, и послушно се включиха в играта. Подиграваха се на плана й, сякаш всеки глупак можеше да види, че е безнадежден, макар критиките им да бяха за дреболии и да не засягаха основната й идея. Тя търпеше, защото беше робиня и защото се надяваше в крайна сметка някой от тях да си даде сметка, че Ахил ги манипулира и използва. Знаеше също, че е свършила блестяща работа и би било чудесна ирония, ако индийската армия — всъщност Ахил — не го използва, а предпочете масовото самоунищожение.
Фактът, че е създала ефективна стратегия за индийска експанзия в югоизточна Азия, ни най-малко не тревожеше съвестта й. Тя знаеше, че планът никога няма да бъде използван. Дори стратегията на малките, бързодействащи отряди не решаваше проблема, че Индия ще воюва на два фронта. Пакистан нямаше да пропусне възможността, ако историческият му противник започне война на изток.
Ахил просто бе избрал неподходяща страна, от която да започне войната. Тикал Чапекар, индийският министър-председател, бе амбициозен човек с илюзии, че защитава благородна кауза. Той може би наистина вярваше на Ахил и се стремеше към „обединение“ на югоизточна Азия. Дори можеше да започне войната. Бързо обаче щяха да се откажат, когато Пакистан започнеше да се подготвя за нападение от запад. Индийският авантюризъм щеше да бъде пресечен в зародиш от самото начало, както винаги.
Дори го спомена пред Ахил, когато той я посети след толкова гръмогласното осмиване на плана й от другите стратези.
— Използвай който план си поискаш, нищо няма да стане.
Ахил просто смени темата — когато я посещаваше, предпочиташе да говорят за миналото, като старци, съживяващи стари спомени. Помниш ли Военното училище? Помниш ли това, помниш ли онова? Искаше й се да закрещи, че той е бил там само няколко дни, преди Бийн да го провеси в отдушника и да го принуди да признае за престъпленията си. Той нямаше право да си спомня с носталгия за Военното училище. Единственото, което постигаше, бе да омърси нейните спомени, защото сега при всяко споменаване на училището й се приискваше да смени темата.
Кой би предположил, че ще гледа на Военното училище като на най-свободния и щастлив период от живота си? Навремето изобщо не й се струваше така.
Честно казано, животът в плен не беше мъчителен. Докато Ахил беше в Хайдарабад, тя управляваше базата, макар че никога не я оставяха без надзор. Можеше да ползва библиотеката и да прави проучвания — макар че някой пазач всеки път проверяваше дали се е регистрирала със своето име с всички ограничения, които произтичаха от това. Можеше да тича по прашните пътища на военния полигон — и понякога почти забравяше другите стъпки зад нея, отекващи в ритъм с нейните. Можеше да яде каквото си поиска, да спи когато поиска. Понякога почти забравяше, че не е свободна. Много по-често обаче си даваше сметка, че пленът й може да продължи вечно, и почти губеше надежда.