Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Само посланията на Бийн я поддържаха. Не можеше да му отговори и затова спря да гледа на тях като на реално общуване. Те се превърнаха в нещо по-дълбоко от обикновен опит за установяване на контакт. Бяха доказателства, че не са я забравили. Доказателство, че Петра Арканян от Военното училище още има приятел, който я обича и не се е отказал да я спаси. Всяко послание бе като хладна целувка върху пламтящо от треска чело.
Един ден Ахил дойде и й каза, че заминава.
Тя веднага си помисли, че ще я заключат в стаята под стража, докато той се върне.
— Този път няма да те затваряме — обяви той. — Идваш с мен.
— Значи някъде в Индия.
— В известен смисъл да, но в друг — не.
— Игричките ти ме отегчават. — Тя се прозина. — Няма да дойда.
— О, не е за пропускане, пък и няма значение какво искаш, защото имам нужда от теб, затова ще дойдеш.
— За какво съм ти?
— Ох, май трябва да съм по-конкретен. Трябваш ми, за да наблюдаваш една среща.
— Защо? Ако не е успешен опит за атентат срещу теб, нямам желание да гледам нищо, в което участваш.
— Срещата е в Исламабад.
Петра нямаше готова остроумна забележка за тази новина. Столицата на Пакистан. Не можеше да бъде. Каква работа можеше да има Ахил там? И защо ще взима и нея?
Отидоха със самолет — което, разбира се, й напомни за напрегнатия полет на идване в Индия. „Отворената врата — дали не трябваше да го дръпна и заедно да се размажем долу?“
По време на полета Ахил й показа писмо, което изпратил на Гафар Вахаби, „министър-председателя“ на Пакистан — всъщност, разбира се, военен диктатор… или меч на исляма, ако предпочитате това прозвище. Писмото беше шедьовър на хитрите манипулации. Все пак никога не би привлякло вниманието на Исламабад, ако не беше изпратено от Хайдарабад, седалището на индийското върховно командване. Макар че в текста не се споменаваше, писмото предполагаше, че Ахил отива в Пакистан като официален пратеник на индийското правителство.
Колко пъти индийски военен самолет бе кацал в тази пакистанска база край Исламабад? Колко пъти индийски войници бяха стъпвали на пакистанска земя — въоръжени? И всичко това, за да придружат едно белгийче и една арменка на среща с някакъв второстепенен пакистански военен.
Ескорт от пакистански военни функционери с каменни лица ги придружи до сграда близо до мястото, където бе кацнал самолетът им, а сега го презареждаха. Когато се качиха на втория етаж, главният им придружител нареди:
— Ескортът ви ще остане тук.
— Разбира се — отвърна Ахил, — но асистентката ми ще дойде с мен. Трябва да имам свидетел да ми напомня подробностите, ако паметта ми изневери.
Индийските войници се строиха покрай стените. Ахил и Петра влязоха през отворената врата.
В стаята имаше само двама души и Петра веднага позна единия от снимките. Той им даде знак да седнат.
Петра мълчаливо се приближи до стола си, без да отмества очи от Гафар Вахаби, пакистанския премиер. Настани се до Ахил, но малко по-назад; помощникът на министър-председателя седна от дясната му страна. Писмото на Ахил някак си бе отворило всички врати, до самия връх на властта.
Не се нуждаеха от преводач, защото, макар че общофлотският не им беше роден език, и двамата го бяха научили в най-ранна възраст, говореха го перфектно. Вахаби изглеждаше скептично настроен и замислен, но поне не се стараеше да ги унижи — не ги накара да чакат, лично ги покани в стаята и не се опита да дразни Ахил.
— Поканих ви, защото искам да чуя предложението ви — каза той. — Говорете.
На Петра толкова й се искаше Ахил да допусне някаква фатална грешка — да се ухили глупаво или да се опита да се покаже голям умник.
— Господин премиер, опасявам се, че ще прозвучи, сякаш ви изнасям лекция по индийска история, на вас, специалиста в тази област. Всъщност всичко, което ще кажа, съм научил от вашата книга.
— Лесно е да прочетеш книгата ми. Какво сте научили от нея, което да не знам?
— Следващата стъпка — обяви Ахил. — Стъпка, толкова очевидна, че се изненадвам как сте пропуснали да я видите.
— Значи ще обсъждаме книгата ми, така ли?
Вахаби се усмихна, за да компенсира враждебната нотка в гласа си.
— В нея вие непрекъснато изтъквате великите постижения на индийския народ, как са потънали в забрава, заличени, пренебрегнати, отхвърляни. Индийската цивилизация се третира като по-нисша от месопотамската, египетската и дори по-късно появилата се китайска. Арийските нашественици са донесли езика и религията си и са ги наложили на индийския народ. Моголите и англичаните също са привнесли от вярванията и нравите си. Искам да ви уверя, че книгата ви се радва на голямо внимание във висшите кръгове на индийското правителство заради непредубеденото ви отношение към религиите, донесени в Индия от нашествениците.