Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— И вие изглеждате изтощена — В този миг вратата се отвори и той се обърна. Влезе Джак Стедмън и с него в залата нахлу хладен есенен въздух.
— Не очаквах такава студена нощ — отбеляза той и свали шапката си. — Няма да се учудя, ако времето се обърне. — Лейди Гуинивър не се виждаше иззад високата облегалка и той продължи: — Икономът на пазителя на печата прие посланието ви и ме накара да чакам почти два часа, преди да ми каже отговора, милорд. — Гласът му прозвуча извинително. — В приемната му беше такава блъсканица, че нямаше как да се измъкна.
— Изпрати ли ми вест? — попита нетърпеливо Хю.
— Да, милорд. Утре вие и лейди Гуинивър трябва да се явите точно в три часа следобед в Хамптън Корт.
Хю кимна и неволно хвърли поглед към пейката, където Гуинивър седеше неподвижна и със затворени очи.
— Това беше всичко за днес, Джак. Утре на разсъмване ще ми трябва лодка на стълбите на Блекфриарс. Погрижи се да е с навес, за да пази от дъжд и вятър. Ти ще ни придружиш с още двама мъже.
— Тъй вярно, сър. А мастър Робин?
— Той остава тук. Кажи му, че има свободен ден… ако ден, прекаран с малката Пипа, изобщо може да се нарече свободен — заключи сухо Хю.
Джак се ухили.
— Ще му кажа, сър. Лека нощ! — Той вдигна ръка към челото си и отново нахлупи шапката си.
— Толкова скоро — прошепна Гуинивър, изправи се бавно и устреми поглед към Хю. — Защо не ми дадохте няколко дни спокойствие?
— Забавянето не означава спокойствие — отговори утешително той. — По-добре да се свърши, каквото има да става.
— Но аз още не съм готова.
— Утре няма да има процес — успокои я той. — Ще ви задават въпроси, но не официално.
— Толкова ме е страх — пошепна тя. — И не ми казвайте, че нямам основания.
— Не бих се изразил така.
Тя вдигна очи към него, безпомощна като дете. Очите й бяха пълни с болка.
Пращенето на огъня зад нея беше единственият шум в утихналата къща. Гуинивър чуваше ускореното си дишане. Кръвта шумеше в ушите й.
— Елате при мен — изрече тихо Хю. Това беше заповед и молба едновременно.
Гуинивър остана неподвижна, топлината на огъня пареше гърба й. Светлината на фенерите и няколкото недогорели свещи в свещниците я обграждаха с ярък ореол. Оттатък кръга залата тънеше в тъмнина.
— Елате при мен — повтори той. Сложи ръце на раменете й и усети колко крехки бяха костите й под пръстите му.
Тя не се раздвижи, нито към него, нито се отдалечи. Той й предлагаше нещо, от което тя се нуждаеше повече от всичко друго на света. Утехата на любовта, силата, която щеше да почерпи от съзнанието, че не беше сама. Силата на любовта, която щеше да успокои страховете й и да излее балсам върху наранената й душа, макар и за съвсем кратко време. Въпреки всичко това й беше неприятно, че утехата щеше да дойде от човека, който в крайна сметка беше причината за отчаянието й.
Затова не го окуражи; ала когато той я привлече към себе си и я улови за брадичката, за да вдигне лицето й, тя не се възпротиви.
Той я целуна нежно, после с нарастваща страст, като че искаше да я събуди, за да му даде страстния отговор, който очакваше.
— Ела при мен — пошепна до устните й той. — Гуинивър, ела при мен. — Притисна я здраво, за да усети силата му, да разбере, че той е готов да я закриля. След смъртта на Тимъти най-после можеше да отхвърли товара си и, макар и за кратко, да се опре на сила и енергия, които не бяха нейните собствени.
Устата й се отвори и даде път на търсещия му език. Тя се облегна на ръцете му, отвори гърлото си, гърдите си в инстинктивно движение на отдаване. Устата му се плъзна към гърдите й и усети топлината на кожата й през фината дантела на ризата. Той знаеше, че пасивността й не значеше отказ, а беше плод на активното решение да го приеме, да черпи сили от него.
Изведнъж изпита безкрайно блаженство. В този момент тя беше негова повече отколкото в онези минути на дива лудост в палатката му.
— Ела — каза просто той и улови ръката й. С другата си ръка взе един фенер и я поведе по стълбата. Тя събра полите си и изкачи стъпалата редом с него, висока и стройна, грациозна като сърна.
Хю влезе в тъмния коридор вляво от стълбището и вдигна фенера. Хладните й пръсти стискаха ръката му.
Той вдигна резето на последната врата и я отвори широко. На малка масичка гореше свещ, в камината беше напален огън. Светлината на фенера хвърли сенки по стените.
Стаята му беше чиста и подредена като палатката. Леглото беше покрито с проста завивка без никакви украси. Обкован с желязо сандък и обикновен гардероб представляваха цялата мебелировка.
— Просто е, знам — прошепна той.
Гуинивър се усмихна и проговори за първи път от доста време насам.