Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Преди две години генералът си бе счупил дясното бедро. Излизайки замаян и сънен от стаята си след поредния пристъп на мигрена, се спънал в подгънатия край на килима. Щом чула писъците му, хала Джамила дотичала от кухнята. „Костта му изпращя така, сякаш се счупи дръжка на метла“, обичаше да повтаря тя, макар лекарят да твърдеше, че едва ли е чула нещо подобно. Строшеното бедро на генерала — заедно с всички последвали усложнения, пневмонията, отравянето на кръвта, дългият престой в болница — сложи край на непрестанните монолози на хала Джамила по повод собственото й здраве. И даде начало на нови — за здравето на мъжа й. Разправяше на всички наоколо, че според лекарите бъбреците на генерала били в критично състояние. И гордо добавяше: „Само че те не са виждали афгански бъбреци, нали?“ Запомнил съм болничния престой на генерала най-вече с това, че хала Джамила го чакаше да заспи, после му пееше песни, които някога бях слушал в Кабул по раздрънкания транзистор на баба.
Крехкото здраве на генерала и времето изгладиха отношенията му със Сорая. Двамата се разхождаха заедно, в събота излизаха на обяд и понякога той посещаваше нейните уроци. Сядаше най-отзад, облечен във вехтия си, излъскан сив костюм, слагаше бастуна в скута си и се усмихваше. Понякога дори си водеше записки.
Тази нощ двамата със Сорая лежахме един до друг. Тя притискаше гръб към гърдите ми, аз бях заровил лице в косите й. Спомних си как по-рано притискахме чело в чело, разменяхме уморени целувки и си шепнехме, докато сънят ни обори — шепнехме си за мънички пръстчета, първи усмивки, първи думи, първи стъпки. Все още го правехме понякога, но вече шепнехме за училището, за моя нов роман, присмивахме се на нечия смешна рокля на празненство. Продължавахме да се любим с удоволствие, понякога дори с върховна наслада, но имаше вечери, когато изпитвах облекчение, че сме приключили, че съм свободен да се унеса и да забравя поне за малко безсмислието на онова, което вършим. Знаех, че и Сорая изпитва същото, макар да не го казваше. В такива вечери се търкулвахме към срещуположните краища на леглото и всеки от нас търсеше сам спасението си. Сорая го намираше в съня. Аз, както винаги, в някоя книга.
През нощта след разговора с Рахим хан лежах в тъмното и следях с поглед успоредните сребристи линии по стената, очертани от лунните лъчи, прозиращи през щорите. По някое време, може би малко преди разсъмване, се унесох в дрямка. И сънувах как Хасан тича през снега, който хрущи под черните му гумени ботуши. Крещеше през рамо: За теб и хиляда пъти!
Една седмица по-късно седях до прозореца в самолет на пакистанските международни линии и гледах как двама механици отстраняват клиновете, подпиращи колелата. Самолетът се отдалечи от терминала, не след дълго вече бяхме във въздуха и порехме облаците. Облегнах глава на стъклото. Зачаках да заспя, но напразно.
15
Три часа след кацането в Пешавар аз седях на протърканата задна седалка в едно задимено такси. Шофьорът — потен дребосък, който ми се представи с името Голам — палеше цигара от цигара, караше рисковано и нехайно и се разминаваше на косъм с насрещните коли, а от устата му се лееше неспирен поток от думи:
— … ужасни работи стават в твоята страна, яр. Афганистанците и пакистанците са като братя, от мен да го знаеш. Мюсюлманите трябва да си помагат…
Престанах да го слушам и само кимах любезно. Помнех Пешавар много добре — през 1981 г. двамата с баба бяхме живели тук няколко месеца. Сега пътувахме на запад по шосето Джамруд, покрай военния квартал и неговите разкошни къщи с високи огради. Градското гъмжило, прелитащо покрай нас, ми приличаше на малко по-оживен и пренаселен вариант на онзи Кабул, който познавах, особено Птичия пазар, където двамата с Хасан си купувахме вишнев сироп и картофи с чътни. Навсякъде гъмжеше от велосипедисти, пешеходци и мотоциклетни рикши, бълващи синкав пушек, и цялото това множество сновеше из лабиринти от тесни улички. Брадати търговци, загърнати с тънки одеяла, продаваха кожени абажури, килими, бродирани шалове и медни съдове върху малки сергии, плътно натъпкани една до друга. Градът кипеше от звуци; виковете на продавачите кънтяха в ушите ми, смесени с гърмяща индийска музика, пърпорене на рикши и звън на звънчета откъм минаващите конски каруци. През отворения страничен прозорец към мен нахлуваха безброй миризми, едни приятни, други не чак толкова, острият аромат на пакора и на нихари, който баба обичаше толкова много, се смесваше с вонята на дизелов пушек, изгнили зеленчуци, боклук и животински изпражнения.