Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Изтезанията, гладът и лишенията от най-елементарни удобства ни бяха направили несъкрушими, неспъвани от нищо. Успяхме да изкачим товара си до върха.
Докато Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис одираха дивеча, ние се оттеглихме да си починем.
Пърси Норман се въодушеви от вида на прекрасните сърни и заяви, че следващия път той и Алън ще отидат на лов. Но като им разказахме, че в блатото има питони, те се поизгледаха въпросително.
Мартин Ларсензвей направи от анакондата, боа удушвач, каза, че с големи ловци като Пърси и Алън няма да рискува да слезе от тепето, за което вътрешно и двамата му благодариха. Тримата се направихме на глухи и си опекохме само за нас дробчетата.
Мартин Ларсензвей се занимаваше с печенето на сърните. Пърси и Алън носеха и цепеха дърва. Ние се налегнахме на сянка.
Всяко творение на природата има своите права и задължения, навици, мъки и инстинкти. Наоколо храстите имаха вид на нашата смрадлика, само че с по-големя листа, тъмнозелени. Нищо не показваше, че като се унесем в сън, от тия зелени листа ще ни нападнат зелени малки паяци. Когато ни повикаха да станем за вечеря, при опита да се повдигнем почувствувахме, че сме загубили нашата еластичност. Някакво вдървяване опъваше кожата на телата ни.
Игор Незнакомов се чешеше по врата. Иван Горилата си погледна ръцете и ги размаха. Аз усещах, като че ли под кожата на лицето ми са прекарани конци, които се опъваха.
Иван Горилата се опита да скокне, но изохка. Чу го Мартин Ларсензвей и изтича.
— Трябваше да ви предупредим. Виж тук — и обърна един от големите зелени листа. Два зелени паяка от вида на салтищидея се мъдреха, после се свиха на топка и се покриха със зелена паяжина.
— И тук ли няма да имаме мира — с болка изстена Игор Незнакомов. Вратът му беше се вдвъртил напълно.
— Дайте, ако има, да си намажа с нещо врата, не мога да го движа.
В тия храсти идват малки като колибрите птици. Щом има паяци салтицидея, то има и по-големите — ликодея. Малките птици се улавят в мрежата. И докато те се борят да се освободят, ликодеята ги омотава допълнително с паяжината и след като ги умъртви, изсмуква кръвта им. За да се предпазим от паяците, изсекохме и изгорихме всички храсти наоколо.
Понеже нашите чували за спане бяха вече надупчени, то всяка гадинка можеше да влезе и да ни причини излишни страдания. Водните кончета в блатото се хранеха не с жабчета, а с яйцата и ларвите на комарите — на всяка лилия имаше по няколко комарови гнезда. Нашето спасение беше да стоим на това тепе и да чакаме да мине нагоре или надолу някой влекач. Следователно трябваше да се окопаем, да имаме много дърва и цяла нощ да поддържаме огъня. За ходене пеша и дума не можеше да става. Много бяхме изтощени.
— Бях се отдал на тая експедиция с цялата си душа и любов, но открих, че трябва да я мразя. Ето, виждате, че и американската палеонтоложка експедиция, от която можехме да се снабдим с лекарства за имунизация, е заминала. Те са знаели от миналото си идване, че тук има опасни паяци, змии и други насекоми, които ние още не сме открили, и са си носили специална аптека — философствуваше Игор.
— В нашата аптека има всички необходими лекарства, но как и кога ще стигнем там! — въздъхна Мартин Ларсензвей.
Вечерята мина сполучливо под осветлението на големия огън и бледата, ясна, пълна луна. Започна симфоничен концерт от стотици жаби със солист някакъв ягуар, сигурно навечерял се с антилопата, която му оставихме.
Четиримата легнаха да спят, а ние с Мартин Ларсензвей останахме да дежурим. Другите се намъкнаха в чувалите си, с главите към огъня.
Кладата се разпали и светеше като речен фар — който минеше по реката Карони, щеше да ни види.
До полунощ нищо особено не се случи. От силния блясък на луната звездите не се виждаха. Шумът от течението на Карони не се долавяше. Чакахме с напрежение да чуем сирената на спасението. Уви, нищо! Само от просторната котловина долитаха звукове, прилични на славослов от глъбините на ада. Нейните обитатели изразяваха радостите и скърбите си. Никой от тях не искаше да умре. Бореше се с всички сили да се запази, падаше ничком сразен и умираше във фанатичните челюсти на противника си. За глада в джунглата няма нравствени закони. Единственото, което определя всичко, е само надушването на плячката. Зелените паяци бяха надушили нас.
В момента зеленият паяк беше по-сигурен за живота си от нас. Той имаше сетива, каквито ние не притежавахме, и можеше да предотврати нападението на неприятеля. Ние бяхме длъжни да запазим нашата порция от живота.