Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Раниците ни се закачваха в драките и ние увисвахме или падахме един върху друг. Парцалите на гърбовете ни се разкъсаха. Ръцете, краката и целите ни тела се покриха с рани. Никъде нямаше възможност да се закрепим. Трябваше само да се отпуснем и да слизаме презглава. Вред течеше вода. На места потъвахме в дупки, запълнени с листа и кал.
В продължение на два часа направихме чудесна сутрешна гимнастика. Когато се измъкнахме, покрити с всевъзможни паяжини и гнезда на птици, от патронташите ни течеше кал, от телата ни — кръв. Намерихме скритата река и се измихме. Промихме раните с перманганат, очистихме си цървулите и поехме да търсим американската палеонтоложка експедиция.
Всъщност какво представлявахме ние? Полуголи хора, с някакви торби от скъсани брезенти, в които лежаха запазени кожени чанти, пълни с редки екземпляри от зелени и розови диаманти, емералди, скъпоценни берили и злато. И всичко това за сметка на нечовешки изтезания, глад и изранени тела. Беше ни останала само душата в зъбите.
Между възвишението и брега на реката Карони, в наноса, личаха безброй дупки от разкопките на експедицията. Жаби и змии изскачаха от всяка дупка. Шубраците на брега опасваха цялата тая равнина от наносен чакъл, пясък и тиня. Алигатори и каймани, наредени като войници, лежаха на пясъка и ни поглеждаха с полузатворени очи. С разни трикове, щом забележеха, че не ги гледаме, те се придвижваха напред, за да ни уловят. Познавахме тия движения и ги причаквахме с мачетите.
Реката Карони е десен приток на Ориноко. Мътна и плавателна, тая река на шестдесет километра на север приема от запад водите на реката Парагуа и след още двеста километра се влива недалече под града Сиудат Боливар между високи скали в река Ориноко.
Шубраците и храстите закриваха да се види има ли наоколо палатки или хора. По реката не се виждаха влекачът и шлеповете на американската палеонтоложка експедиция. Във всеки случай ние се движехме предпазливо, озъртахме се, ослушвахме се, но освен течението на реката Карони, абсолютно нищо друго не се чуваше. Мъглата не беше се вдигнала напълно. Ако имахме ракети, бихме пуснали една да ги предупредим. Срещнахме само остатъци от колиби, консервени кутии, непотребни вещи, но от хора нямаше никаква следа.
Пърси Норман и Алън Ландис заприличаха на риби, намерили се на сухо. Че нямаше хората на американската палеонтоложка експедиция, за тях беше удар. Отчаянието им беше обяснимо. Те очакваха чрез експедицията да се отърват от нас и сами да се снабдят с дрехи и обуща. С антилоповите кожи, вързани под колената, приличахме на ескимоси.
Напразно се лутахме по брега на реката, докато стигнахме до гора от палми, храсти и дълго скрито блато, в което нагазихме. Вляво до самия бряг на реката се издигаше тепе, на което се покатерихме, седнахме и обмислихме какво да правим.
Пърси Норман и Алън Ландис все още се надяваха на невъзможното. Очакваха някакъв невидим случай да пи спаси. Все още не можеха да разберат, че се намираме в недостъпна местност, че никой на света, освен ние самите, не знае къде сме: на тепето, оградени от реката Карони, голямото блато и широка котловина, врязана в мергелните скали.
На юг й изток котловината се простираше между високи брегове и включваше голямо блато. Около блатото, което едвам се виждаше от тепето, растителността представляваше нещо подобно на джунгла, само че имаше открити поляни, цитрусови храсти, хлябно дърво и изобилие на дивеч. От мергелните брегове се стичаше филтрирана, чиста за пиене вода. Но как да напуснем наблюдателния си пост и да отидем в котловината! Както вече казах, река Карони беше плавателна до селището на индианците. Там бяха нашите камиони, в които нямаше само мляко от алигаторите. Така че ако се откъснем от тепето, можеше да изпуснем от погледа си клекачите, които отиваха до селището да товарят кокосови орехи, кожи, теково и махагоново дърво.
Определихме Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис да останат и наблюдават движението по реката, а останалите да слезем в котловината и донесем храна. Преди да тръгнем, Мартин Ларсензвей каза:
— Аз имам само 30 патрона за пушката. Пребройте вашите и тогава да решим да навлизаме ли в тая джунгла или да си построим лагер тук и да чакаме, докато се яви някой по река Карони.
Общо нашите патрони, без тия на пълнителите, бяха деветдесет и пет. Пърси и Алън имаха по десет.
— Не сме за никъде — каза Иван Горилата. — Да си налягаме парцалите.
— Да, и ще се храним с шума — сопна се Пърси Норман. — Може да се наложи да чакаме за влекач една седмица — значи да гладуваме. Ето ви моите десет патрона. Ако стане нужда, ще се браня с пистолета и мачета.