Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— И аз ви давам моите десет — обади се Алън Ландис. — В селището имаме над шест хиляди патрона. Ще слезнем до реката Парагуа с влекача и ще продължим проучването до ляноса на Ориноко, ако имаме време, преди да почнат дъждовете.
— На същото мнение съм и аз — съгласи се Игор Незнакомов. — Добре е да тръгваме, защото не се знае колко време ще се бавим. Да слезнем до река Карони и да видим откъде започва блатото.
Широката река се източваше на североизток, правеше завои около тепето и изчезваше зад високия бряг на котловината. На запад се простираше джунглата Парагуа, която не ни интересуваше в момента.
В подножието на тепето Карони правеше завой на запад, стигаше до брега на котловината и поемаше на север. Под свод от палми и лиани, скрита от погледа, течеше рядка кал, из която се показваха телата на кайманите и алигаторите. Широчината на тая рядка кал не беше по-голяма от три-четири метра. По повърхността й плуваха букети големи зелени листа с малки червени цветчета, подобни на хиацинти. Те оставаха неподвижни. Жълти петна от железен разтвор като пихтия се сливаха с рядката кал в река Карони. Мътилката издаваше тежка миризма на гнило. Опитахме се да стъпим на здрава почва, но попаднахме на тресавище. Това ни принуди да се върнем малко назад и да пресечем под палмите. Паразити, впили се в стъблата на дърветата, затрудняваха движението ни. Наоколо нищо не се виждаше. Мракът и влагата покровителствуваха всевъзможни гадини, които пъплят по ниските храсти, лигави, слепи, с много сигменти. Гъсеници с шипчета на главата слизаха по глициниите. Влакната по гърбовете им изпускаха жълта отровна течност. Мачкахме, ритахме с цървулите си там, където не можехме да вдигаме мачетите си, и едвам се добрахме до гората от вековни дървета. През листата на тия дървета не можехме да се ориентираме къде се намира тепето. Благодарение на светещите ни компаси намерихме къде е лагерът. Под високите дървета имаше малки храсти и движението стана по-леко.
Погрешно беше да забравяме, че нарушаваме вековния покой на джунглата. Ние правехме наново рискован скок в неизвестността.
Навлязохме навътре около петстотин метра и чухме странното жужукане на някакви скокливи обитатели. Тия звукове предизвикателно ни увличаха все по-навътре, без да можем да разберем на кого принадлежат. Цялото блато беше покрито с листата на бели и червени лилии. Те блестяха на слънцето. По тях кацаха и жужукаха водни кончета с големи прозрачни крила. Те си търкаха задните крака и издаваха чудния звук. Малко, зелено, колкото човешки нокът жабче се усмихваше на водните кончета. До самия бряг на блатото, между лилиите, се виждаше главата на питон. Колко малко знае светът за идилията на водните кончета и питона в блатото. Те кацаха по главата му, размахваха крилете си и той се скриваше във водата. Питонът обичаше зелените водни кончета да му духат с нежните си крилца. Това може би беше неговото единствено удоволствие.
Опитахме се веднага да се отстраним вдясно, но главата се размърда. Лилиите се преобърнаха, водните кончета избягаха. Надигнал се на един метър над водата, питонът в няколко секунди излезе целият.
— На нож! — извика Иван Горилата и се хвърли върху питона. С неподражаемо движение, като джигит, той удари животното по главата. Острият мачет и майсторският удар разделиха главата от трупа. За нас с Игор Незнакомов не остана време да участвуваме.
С хитри и подигравателни очи Иван Горилата каза:
— Пътят е свободен!
С рядко самообладание Игор Незнакомов се завря в гората зад блатото. В открита поляна бликаше от земята извор, който изхвърляше на вълни чиста и бистра вода. Под голямо хлябно дърво спокойно пасяха няколко антилопи и десетина малки сърни. Несвикнали да ги безпокоят, освен ягуара с дивия си рев, тия наивни животни не ни обърнаха никакво внимание.
Петте едновременни гърмежи ги накараха за момент да спрат погледа си на убитите си другари. Чак когато ни видяха, хукнаха да бягат.
Игор Незнакомов се хвана за небръснатата си от месеци брада, после, като протегна ръка към убитите животни, каза:
— Добре сме я свършили, но как ще ги носим? На тревата лежаха три сърни и две антилопи.
— Сърните ще нося сам — обади се Иван Горилата. — Те са малки, ще ни стигнат за вечеря. Но как ще пренесем тия грамадни антилопи? Вие двамата на един път ще носите едната, другата ще оставим на ягуара за вечеря.
Иван Горилата свърза с лиани наедно трите малки като агънца сърни и ги метна на гърба си. Ние с Игор Незнакомов закачихме на един прът едната антилопа и поехме обратния път покрай блатото за тепето. Благодарение на предвидливостта си, че оставихме по дърветата знаци с мачетите, успяхме лесно да се доберем до нашия лагер.