Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Всяка нощ очаквахме някой ягуар да ни изпее погребалния реквием. Ако пет души имаха право да почиват относително спокойно, шестият беше длъжен да бди.
Някаква тайнствена утеха от съдържанието на кожените чанти смекчаваше крайностите на отчаянието.
И ние не бихме могли да обясним как най-сетне се намерихме като изхвърлени отново на брега на Карао.
Калните води на реката падаха от сто и петдесет метра долу между грамадата от скали и се губеха. Останахме страшно изненадани. Изтерзаните ни дробове поемаха жадно кислорода на откритото пространство. Безброй големи и малки блокове скали бяха струпани на едно протежение от няколко километра. Те ни откъсваха от света. Далече се виждаше мястото, където реката Карао се вливаше в реката Карони. Бяхме стигнали пред лагера на американската географска експедиция.
— Не мърдам оттук тая нощ дори ако ми гарантирате, че след един час ще ме изяде някой ягуар — бе отчаяната декларация на мистер Пърси Норман.
— Щом желаеш това — му отговори Иван Горилата, — ние няма да ти откажем удоволствието да си премериш силите с ягуара. Ние трябва да открием може ли изобщо да се слиза.
— Мартин, ти на какво мнение си?
— Ние трябва да слезем даже ако затова бъде нужно да изминем още два километра — каза той.
Наляво реката Карао преграждаше пътя ни. Тръгнахме надясно. Скалата правеше голям завой и се прехвърляше до отсрещния бряг на пропастта. Там джунглата свършваше. По скалата се стичаше рядка хлъзгава тиня. Уловени за лианите, успяхме да се прехвърлим по теснината и стигнахме точно срещу водопада на реката Карао, разливаща се няколко километра в малки и големи каскади.
Пърси Норман непрестанно се оплакваше на Алън Ландис.
Мартин Ларсензвей, който прекара тежко отравяне на кръвта, през цялото време вървеше с нас с изкривено от мъка лице, но издържа докрай изпитанията. Сега по-нататък беше невъзможно да се върви. Мракът ни притисна до скалата и трябваше веднага да навържем леглата си. За храна си носехме месо от печена маймуна. За щастие вода открихме в една пукнатина на глинесто-песъчливия мергел.
Отвъд хребета на далечните Анди, зад черните облаци, снопове лъчи на залеза изпращаха във всички посоки блестяща светлина, която хвърляше странни сенки върху скалите в пропастта.
Фатално за една малка, бягаща между скалите антилопа проехтя ревът на ягуар. Прекрасният залез ни показа като на филм как бяга антилопата, как я улавя хищникът. Едно рядко зрелище на гонещи се сенки. Звярът се метна на гърба на антилопата и двамата паднаха. Ягуарът не я изпускаше, захапал я за врата. Настъпи същинска борба на живот и смърт. Антилопата се мяташе встрани, а ягуарът я удряше, разсвирепял, в земята, докато я омаломощи.
— Пърси, как ти се струва, ако ти беше на мястото на антилопата, как бихме те отървали? — подигра го Игор Незнакомов. — Ти желаеше нещо подобно, нали?
— Не, драги Игор, омръзна ми да чувствувам, че не мога да стъпя на краката си, както би трябвало, Как мислиш, ще можем ли да слезнем до американската палеонтоложка експедиция?
— Мисля, че да. Ще се движим по билото, то ще ни заведе точно над техния лагер. Така поне си мисля. Някъде срещу това вливане в същия тоя мергел, върху който стоим, работи експедицията.
Изживените от Пърси Норман сътресения не можеха да се изразят с нищо. Умът му работеше в различни направления. На мрачния фон на лицето му се четеше неспособност да издържа. Две неща у него се отричаха — истината, че притежава чантата с диамантите, и неизвестността, която го очакваше.
Краят на Пърси Норман и Алън Ландис
Тая нощ спахме малко по-спокойно. Стръмният бряг, под който си навързахме леглата, се преграждаше от стена дебели лиани, които ни пазеха откъм гърба. Отпред зееше пропастта.
На сутринта мъглата покриваше цялата низина, в която течеше реката Кароии. Стегнахме се за слизане. Цървулите ни миришеха отвратително, въпреки че ги киснахме във водата цялата нощ.
Билото беше дълго, мъчно проходимо, наклонено на север. Преминахме го с мъка. И когато стигнахме на завоя срещу реката Карони, оказа се, че мергелите са натрошени и наклонът стръмен, обрасъл със страхотни драки. Зад реката Карони се виждаше друга джунгла, с много светещи блата. Карони беше плавателна още четиридесет километра нагоре към изворите, до селището на индианците, където бяхме оставили камионите си.
Провряхме се по завоя и стигнахме до скрита от растителност река, която с шум се спускаше по наклона. Самата река не се виждаше.
Уловихме се за първата лиана, която ни попадна на ръцете, и почнахме да се спускаме.