Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Алън, тебе ще държим отговорен — обърна се към него Мартин Ларсензвей. — Ти го довърши и за това са свидетели всички.
Отидохме в нашия камион да решим къде да бъде погребан трупът, за да не го изровят чакалите и хиените.
Докато сме се бавили, Алън Ландис, обзет от угризение, напуснал камиона. Потърсихме го, обаче никъде не го намерихме.
Игор Незнакомов се качи на покрива на камиона и извика:
— Алън е към реката. Бърже да го уловим, докато не е направил някоя глупост!
Алън Ландис беше ни изпреварил и отиваше към реката да се самонакаже. Не, той нямаше тоя кураж! Ние го видяхме как хвърля камъни към излезналите от реката каймани. Кайманите тракаха с челюстите си и когато го подгониха, той не успя да избяга. В ръцете си нямаше някакво оръжие. Първият кайман, който го настигна, захапа левия му крак.
Докато ние му се притечем на помощ, кайманът преряза крака. Вдигнахме го и едвам имахме време да се скрием в камиона. Десетина каймани и алигатори се влачеха подир нас по следите на пролятата кръв. Грабнахме пушките и открихме стрелба. Когато видяхме, че има опасност да проядат гумите на камионите, излязохме и с мачетите ги върнахме в реката. Кръвта от крака на Алън Ландис заля целия камион. Употребихме всички материали на двете ни аптеки, за да превържем откъснатия крак и да го стегнем между две шини.
Казахме сбогом на реката Парагуа, на закуската и веднага тръгнахме на път. От изтеклата кръв Алън Ландис загуби съзнание. Останах при него да го пазя. Но и той ни напусна, преди да настъпи нощта. Имахме вече двама мъртъвци. Нямаше смисъл да гоним реката Ориноко. Те щяха да се разложат. Кому бяха нужни мъртви трупове?
До пристанището Палуа на реката Карони и Ориноко с обикалянията през прерията и джунглата Парагуа имаше над триста километра, а ние имахме още работа; трябваше да проучим района между реката Парагуа до ляноса на реката Ориноко.
Въпреки глицериновите амортизатори, друсането и наклоняването през неравната прерия бяха неизбежни. За да не паднат, превързахме труповете за леглата и обърнахме камионите обратно към устието, на Парагуа. Безропотно се сменяхме на кормилата и превъзмогвахме всичките си чувства. Непонятното бе, че никой от нас не изрази някаква скръб. Бяхме притъпили всякаква сантименталност. Всекидневието ни опустошаваше. То беше пресушило всички жизнени сокове, които предизвикват вълнения. Безшумно изпълнявахме задълженията си. Тежките условия изчерпваха до крайност силите ни. Вечерите ни сварваха капнали от умора да си приготовляваме храната около огнището. Това ни потискаше достатъчно, за да мислим за умрелите. Вътрешно всеки знаеше много добре, че в камионите возим два фантома, но така също всеки за себе си се успокояваше и търсеше опорна точка да се освободи от бездушното и призрачното. Ние бяхме неспособни за човешка печал. Нашата мисия беше проучването на предпланината в Дяволската планина. Чувствата ни се преобразяваха от мисълта да приключим час по-скоро с проучванията и да избегнем дъждовния сезон. Усещахме как приближава с бясна скорост вятърът от Андите и ни затрупва с пясък.
Камионите едвам издържаха силния вятър, особено следобед. Бивахме принудени по това време да търсим завет и да спираме за нощуване. Ситният пясък като сачми тракаше по стъклата.
Бяхме спрели до една пропаст, дълбока десет метра Ронливият бряг не позволяваше да се приближим. Зад тая пропаст брегът ставаше по-стръмен, растителността се увеличаваше. От реката духаше мразовит вятър.
След четиридесет и пет дни започваше сезонът на непрекъснатите дъждове.
Прерията ни предлагаше услугите само на чакалите и хиените. Въпреки че стъклата на прозорците влизаха херметически в железните рамки, през нощта се явиха неканени гости, малки и големи мравки. А по осветените стъкла се удряха всевъзможни буболечки. Тътнежът на вятъра гърмеше в прерийната шир и се чувствуваше как тласка камиона. По небето се движеха мастиленочерни облаци, гонеха се с луната и закриваха светлината.
От полунощ до сутринта непрекъснато ветровете подновяваха всеки десет минути напора си и нищо не беше в състояние да обуздае силата, с която налитаха на камиона. Очаквахме да ни хвърлят в пропастта.
Необитаемата прерия в тая част около реката Карони е прошарена от мочурища и блата. Ниската трева е рядка, посипана с прах. Нощем е невъзможно да се покаже човек вън от камиона.
Страшното се състоеше в това, че не можехме да заспим. Чувствувахме, че всяка нощ е продължение от разглобяването ни, което започна след удара на Алън Ландис върху главата на Пърси Норман. Физическите неудобства бяха донякъде поносими, но душевните мъки ликвидираха окончателно самочувствието ни.