Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Казахме им, че тръгваме веднага за Сиудат Боливар, за да ги предадем в болницата за лечение. Оставихме им близо до леглото по една бутилка джин и заключихме камиона.
Иван Горилата и Игор Незнакомов влязоха в кабината на първия камион и ни пропуснаха с Мартин Ларсензвей да водим. Бавно, да не предизвикаме излишно сътресение, потеглихме край върбалаците на Карони.
Камионите имаха глицеринови амортизатори и бяха построени за движение до половин метър във вода. На задните колелета прикачихме специални външни шини с лопатки, срещу пясъка.
Целия ден се движехме най-внимателно все по наноса на реката Карони. Заобикаляхме блатата и гледахме дано се случи някакво чудо: да се яви някой влекач. Както се движехме, нямаше да стигнем в Палуа — индианското селище — след един месец. Представяхме си как се чувствуват Пърси Норман и Алън Ландис. Душата на всеки един от тях предусещаше края.
Спряхме за нощувка на самия бряг на реката. При отключването на първия камион ни лъхна страшна миризма на клозет. Алън Ландис беше станал от леглото си и седеше край масата с бутилката пред него. Като влезнахме, след като проветрихме, надигна се и Пърси Норман и седна също на масата, близо до американеца. Подадохме им цигари и ги попитахме как се чувствуват. Предполагахме, че щом са могли да станат от леглата си, могат и да говорят.
Видяхме, че единият се готви да държи реч, а другият се поусмихна и това ни успокои.
— Аз — каза Пърси Норман, — щом се върнем в Каракас, си подавам оставката и си заминавам за Англия. Ще продам каквото имам в чантата и повече няма да излагам живота си.
— Моето семейство е забравило как изглеждам. В последното си писмо жена ми ме питаше имам ли намерение да се връщам при нея. Не е ли опасен тоя въпрос? Мисля, че разполагам с достатъчно кристали, които ще ми осигурят уважението в моето семейство.
Главата сигурно го болеше ужасно. Той се хвана за бутилката, на един дъх я изпразни и продължи бавно да говори.
Алън Ландис го поглеждаше под око.
— Мартин, не съм ли прав? Аз имам вече едно убийство на съвестта си, което никога няма да забравя. Ако бих могъл, още сега бих избягал от вас. Аз се срамувам да срещна погледа ти. Тук няма закон, който може да ме осъди за моето престъпление. Но зрелището на разсечения магьосник е пред очите ми. Никакъв човешки закон не може да заличи това от ума ми.
Мъча се да се убедя, че съм действувал правилно, но кръвта, която изтичаше от разсечената глава на магьосника, се прелива всеки час на деня и нощта в моята и аз губя съзнанието си. Аз съм наказан, не мога повече да се понасям.
Алън Ландис го изгледа със страшно презрение, замахна с празната бутилка, удари Пърси Норман по главата и извика с погнуса:
— О, шатап!1
От сътресението на новия силен удар ранената глава на англичанина не издържа. Той изпусна своята бутилка и се сгромоляса на земята мъртъв.
В отчаянието си Пърси Норман жадуваше прокобата на собствената си съдба.
Алън Ландис като сомнамбул излезе в нощта и се загуби край реката Карони.
Когато го потърсихме, той се беше проснал на земята по лице. Беше сграбчил в шепата си пясък и лежеше неподвижен.
— Какви рафинирани злодеи са и двамата — с погнуса цъкна Мартин Ларсензвей. — За какво има да се възмущава тоя пияница, та преби нещастника. Пърси Норман може би изкуствено демонстрираше с някаква цел своята изповед. Той беше най-големият лицемер, когото съм срещал. Но защо да загине така? Алън Ландис, това е друго. Той е хулиган, който когато се напие, е по-жесток от убиец.
През цялата нощ Алън Ландис се държа смирено. Никой не мигна. Чакахме да се съмне, за да погребем Пърси Норман. Вън в тъмнината се разиграваше Друга трагедия. Като че ли надушили, че в камиона има труп, около него се събра погребална бригада от хиени и чакали. Те виеха, качваха се по колелетата на камиона и си показваха муцуните на прозорците.
Два последователни удара бяха повече, отколкото можеше да издържи помътненият мозък на Пърси Норман. Алън Ландис се е чувствувал нещастен и тая изповед му е припомнила собственото му престъпление: убийството на индианката. Но защо той трябваше да извърши второто убийство? Жестокото му нападение върху Пърси Норман не беше резултат само на пиянската му възбуда. Алън Ландис също беше напуснал своето семейство заради тая експедиция и не един път се оплакваше от носталгия.
Отрезнял, на другия ден той видя с очите си мъртвешкото изражение на Пърси Норман. Затворените очи, изкривеното от мъченическата смърт лице нагледно показваха резултата на неговото безумие.
1
О, млъкни!