Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Когато отново завих по „Тейър Лейн“, точно деветдесет и седем минути след като бях тръгнал от нея, започнах да мисля на японски като моя добър приятел Ямада, който този път беше прехвърлен в Ню Йорк и щеше да живее на Лонг Айланд. И аз като повечето японци бях запален по голфа и копнеех за възможността да стана член на някой виден клуб за по-малко от милион долара, каквато беше обичайната такса в Япония. Надявах се да мога да разгледам „Вилидж Клъб“, защото много го харесах по интернет… Възможно ли е? Спрях пред охраната и навих прозореца. Човекът в кабината, мъж на около седемдесет с румени бузи и избледняващи сини очи, се наведе към мен, отдалечавайки се от преносимата печка, на която се грееше. Приличаше ми на пенсиониран полицай, но регистрирах тази информация само с периферията на съзнанието си. Бях се вживял прекалено в новата си роля, за да мога съзнателно да мисля активно за операцията, въпреки че, разбира се, тя не ми излизаше от ума и бях готов за действие във всеки един момент.
Пазачът ме огледа и отново с периферията на съзнанието си дадох сметка, че не е свикнал тук да спират азиатци.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита той.
— Да, моля — отвърнах с най-тежкия японски акцент, на който бях способен, като прибавих към него и безпомощно, смирено изражение. — Скоро ще се местя на Лонг Айланд. Искам да стана член на клуба. Може ли да взема… брошура?
Пазачът се усмихна. Невероятно е как малко безпомощност може да предизвика щедростта на някои хора.
— Разбира се, господине — каза той. — Главната сграда е точно пред вас. Паркирайте някъде, където намерите свободно място, и след това ще ви покажа накъде да вървите.
— Много ви благодаря — отговорих аз и кимнах.
Вратата се отвори и влязох през нея с колата, сърцето ми бе започнало да бие силно.
Паркингът се намираше вдясно от мен. Влязох в него и подкарах бавно напред. По дяволите, беше пълен. Това място беше доста популярно.
На паркинга никак не липсваха черни мерцедеси и аз на два пъти се припознах, преди да установя, че регистрационната табела на колата, която търсех, е различна. Но на третия път извадих късмет. Колата на Ачинели се намираше на едно от централните места, до един тъмнозелен астън мартин.
Продължих, докато намерих свободно място в най-отдалечения край на паркинга. Спрях колата и извадих устройството от жабката. Батериите и аксесоарите сложих в предните си джобове. Джипиеса и клетъчния модем затъкнах отзад на колана на панталона си под сакото. Вдишах дълбоко и издишах два пъти, и слязох от автомобила.
Вървях бавно, от студа дъхът ми ставаше на пара, която се издигаше над главата ми, сякаш за да се порадва на прекрасната гледка на игрището и прилежащите му терени. Всъщност, проверявах за хора. Мразовитото време за момента беше в моя полза — в такъв ден никой с всичкия си не би се разхождал по паркинга. И ако в някоя от колите имаше хора, които чакаха по някакви причини, със сигурност са включили двигателите и от ауспусите им се извиваше бял дим.
Не, паркингът беше безлюден. Беше обедно време, това също беше в моя полза. Стигнах до колата на Ачинели, огледах я заедно с обкръжаващите я автомобили, за да съм сигурен, че не съм пропуснал някого, след това застанах до астън мартина и без да спирам, извадих джипиеса от колана на панталона си. Съмнявах се, че съм първият човек, който спира, за да огледа по-отблизо прекрасната зелена спортна кола. Тя бе направена както за да я карат, така й за да й се любуват.
Наведох се по-близо с ръце на бедрата, след това приклекнах. Завъртях се и за по-малко от петнайсет секунди вече бях поставил основното устройство и батериите от долната страна на мерцедеса. Антената на джипиеса се подаваше от задния калник, а миниатюрната клетъчна антена стърчеше леко изпод страничната броня. Огледах се както бях приклекнал и не видях никого, след това се изправих и заради хората, които може да са ме видели как изчезвам за момент, поклатих за последен път глава пред астън мартина, изпълнен със завистливо възхищение.
В името на идеалното прикритие продължих към главната сграда. Дали да изиграя цялата роля, или да се изтегля веднага? И в двата варианта имаше предимства и недостатъци. Колкото повече време прекарам тук и колкото повече хора заговоря, толкова по-големи стават шансовете да ме запомнят. От друга страна, ако онова бивше ченге от охраната попита някого вътре дали е идвал японец да търси брошури, ще бъде подозрително, ако никой не си спомни.
Реших, че ще поема най-малък риск, ако просто убия пет минути с разходка по голф игрището и след това да махна и да благодаря на пазача, като излизам. Бях паркирал толкова далеч от входа, че му бях излязъл от полезрението.