Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Не. Прекалено несигурно. Никой не можеше да разчита на Доксовата убедителност, не до такава степен.
Тогава наистина му бяха възложили да ме очисти. План А — той приема и ме убива. План Б — изпява ми всичко и аз тръгвам срещу Кроули. Което пак ме връщаше към засадата.
Не. Прекалено несигурно. Кога щях да тръгна срещу Кроули? Къде? Как? Пък и той трябваше да е готов да поеме невероятен риск, подмамвайки ме да му отмъстя.
Докс или някой друг трябваше да има собствени основания да желае смъртта на Кроули и се опитваше да ме примами да го убия.
Това си струваше да се обмисли, но в крайна сметка прецених, че е малко вероятно. Докс беше твърде прям човек. Ако искаше да приспи Кроули, сам щеше да му изпее приспивната песничка. Щях да имам предвид тази възможност, ала в случая ми се струваше, че най-вероятното обяснение е и най-елементарното: Докс казваше истината.
Сега идваше въпросът как да реагирам. Най-директният подход изискваше да се добера до Кроули. Да го поразпитам. Да приложа чара си.
Но не още. Първо трябваше да видя каква е връзката на всичко това с Белгази. Обект, който бе наполовина арабин, група от араби убийци, агент от ЦРУ, който се опитваше да уреди отстраняването ми? Дори човек като мен, който си беше създал някой и друг враг, трудно можеше да си помисли, че съвпадението е напълно случайно. Имах нужда от повече информация преди да се задействам и смятах, че Канезаки може би ще успее да ме снабди с нея, поне отчасти.
8.
Обадих се на Тацу от уличен телефон.
— Нанда? — чух типично резкия му поздрав. Какво има?
— Хисашибури — отвърнах. Отдавна не сме се виждали.
Последва пауза.
— Мислех за теб — каза на японски той.
От неговите уста прозвуча адски сантиментално.
— Да не си се разчувствал, а?
Тацу се засмя.
— Така твърдят дъщерите ми.
— Е, те би трябвало да знаят.
— Боя се, че са прави. Ами ти? Добре ли си?
— Напълно. Имам нужда от услуга.
— Казвай.
— Ще ти пратя съобщение — отговорих, като имах предвид нашия чатрум.
Тацу замълча, после попита:
— Ще се видим ли?
— Надявам се.
Пак замълча, после се сбогува:
— Яа. — Доскоро.
— Грижи се за себе си, стари приятелю.
— Отагаи ни на — отвърна той. Ти също.
Качих съобщението в едно интернет кафене. После отидох на хонконгското международно летище. Взех самолет за Сеул и оттам за международното летище „Нарита“ в Токио. И така, още същата вечер изненадващо и за мен самия се завърнах в Япония.
От летището пътувах с експреса до токийската гара, където слязох и заварих града, в който бях живял, изгърбен заради типичното дъждовно и студено есенно време. Застанах под портика на входа на гара Маруноучи и бавно се огледах. Наоколо се люлееха вълни от черни чадъри. По паважа бяха полепнали мокри листа, смачкани от гумите на нищо неподозиращите коли и подметките на безчувствените пешеходци, от тежестта на целия безразличен град.
Дълго се взирах. После се обърнах и потънах обратно в гарата, угнетен от усещането за невидимост, нямащо нищо общо с анонимността, която усърдно бях изграждал, докато живеех в Токио.
Купих си евтин чадър на изнудваческата цена от хиляда йени и се качих на влака до Ниши-Нипори, където отседнах в обикновен хотел, един от десетките в тази част на Шитамачи, обезобразения, ала все още издръжлив нисък град на стария Едо. Когато угасих осветлението, хотелската стая би трябвало да ми внуши усещането, че съм където и да е по света. И все пак остро осъзнавах, че съм в Япония, че съм в Токио.
Спах неспокойно и когато се събудих, ме посрещна поредният сив и дъждовен ден. Отидох в Сенгоку, където бях живял дълги години, преди Холцър да влезе в дирите ми и да се наложи да се отправя към по-анонимни земи.
Когато слязох от метрото, открих, че отличителните особености на квартала, които бях запомнил с известна нежност, са изличени. На единия ъгъл се бе появил „Макдоналдс“, а на другия — „Денис“. Имаше дрогерия от известна верига, универсален магазин, пак от верига, както и други вериги, несъмнено целящи да предложат по-богат избор и разнообразие. По-приятно и по-ефикасно пазаруване. Неумолимият локомотив на градския прогрес скрибуцаше напред, предполагах, хомогенна проява на някакво все по-остаряващо колективно подсъзнание.
Напомних си, че от Сенгоку са ми останали само спомени. Самият квартал принадлежеше на други хора, които можеха да си го рушат колкото искат.
Разтворих чадъра си, прекосих улицата и продължих да вървя, докато стигнах някогашния си блок. И там, далеч от новата пищна фасада на станцията на метрото, с изненада установих, че всичко е почти същото, както си го спомнях: градинките с грижливо отглеждани растения, каменните стени, обвити от нежен мъх, старите дървени сгради с керемидени покриви, изправени с достойнство и решителност до своите по-млади тухлени и метални братовчеди. Около входовете все още бяха скупчени детски велосипеди, от чадърите на стойките пред магазинчетата се стичаха водни капки, както винаги при дъжд. Периферията се беше променила, виждах, ала центърът си оставаше решително същият.