Докато пътуваха по улица „Странд“, Уил вдигна облечената си с черна ръкавица ръка, отмести една от кадифените завеси от прозореца на каретата и част от светлината на газените лампи освети тъмната вътрешност на превозното им средство.
— Изглежда тази нощ ще вали — каза той.
Теса проследи погледа му. Небето изглеждаше покрито с тъмносиви облаци, което, помисли си тя, бе обичайно за Лондон. Мъже с шапки и тъмни дълги палта крачеха бързо по тротоарите и от двете страни на улицата, а раменете им бяха приведени заради силния вятър, който разнасяше въглищен прах, конска тор и всякакви боклуци, които влизаха в очите. Теса отново си помисли, че може да усети мириса на реката.
— Тази църква защо е по средата на улицата? — зачуди се тя на висок глас.
— Това е „Света Мари льо Странд“ — каза Уил. — И за нея има дълга история, но сега няма да ти я разказвам. Ти слушаше ли изобщо какво ти говоря?
— Да — отговори Теса, — докато не заговори за дъжда. Кой го интересува дъжда? Тръгнали сме към сбирка на вампири, нямам представа как трябва да се държа, а до този момент ти никак не си ми помогнал.
Ъгълчетата на устните на Уил се извиха нагоре.
— Само бъди внимателна. Когато пристигнем в къщата, не можеш да ме поглеждаш за помощ или съвет. Помни, аз съм само твоят ратай. Държиш ме заради кръвта ми, от която можеш да пиеш, когато си поискаш и заради нищо друго.
— Значи тази вечер няма да приказваш? Изобщо?
— Освен ако ти не ми наредиш — каза Уил.
— Е, значи се очертава да мине по-добре, отколкото си мислех.
Уил се направи, че не я е чул. С дясната си ръка той затегна една от връзките на лявата си китка, в която бяха втъкани ножове. Той се взираше през прозореца, като че виждаше нещо, невидимо за нея.
— Може би смяташ вампирите за зверове, но тези не са такива. Те са толкова културни, колкото и жестоки. Като наточени ножове, сравнени със захабеното острие, което е човечеството. — Челюстта му изпъкваше на бледата светлина. — Ще трябва да се справиш. И за Бога, ако можеш, не казвай нищо. Те имат странен и неразбираем етикет на поведение. Сериозен гаф в тяхното общество може да ти донесе мигновена смърт.
Ръцете на Теса се свиха в скута й. Бяха студени. Дори през ръкавиците долавяше ледената кожа на Камила.
— Шегуваш ли се? Както в библиотеката, когато изпусна онази книга?
— Не — гласът му бе далечен.
— Уил, плашиш ме — думите излязоха от устата на Теса, преди да може да ги спре. Напрегна се в очакване да й се подиграе.
Уил отмести поглед от прозореца и я погледна с разбиране.
— Тес — каза той и Теса почувства през тялото й да преминава тръпка, никой не я бе наричал така. Само брат й понякога я наричаше Теси. — Знаеш, че не е необходимо да правиш това, ако не искаш.
Тя си пое дълбоко дъх.
— И после? Какво? Ще обърнем каретата и ще се приберем вкъщи?
Той взе ръцете й в своите. Дланите на Камила бяха толкова малки, че изглеждаше, сякаш покритите с тъмни ръкавици ръце на Уил са ги погълнали.
— Един за всички, всички за един — каза той.
Тя се усмихна слабо.
— „Тримата мускетари“?
Спокойният му поглед улови нейния. Сините му очи бяха много тъмни, като на никой друг човек. Бе виждала синеоки хора и преди, но очите им винаги бяха светлосини. Тези на Уил бяха като небе преди настъпването на нощта. Дългите му мигли ги премрежиха, когато той каза.
— Понякога, когато трябва да свърша нещо, което не искам, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той.
— Наистина? И кой си представяш, че си? Д’Артанян? — попита Теса, като спомена името на единствения мускетар, който си спомняше.
