Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
И така денят тепърва предстоеше, когато Цезар хвърли жребий коя центурия ще получи правото да гласува първа; в жребия участваха само представители от трийсет и едната селски триби, а това, членове на коя точно триба ще гласуват първи, до голяма степен би предопределило решението. Щом се посочеше центурията, всякаква друга дейност замираше и всички очакваха да разберат как точно ще протече гласуването вътре в нея. Резултатът тържествено се обявяваше на събранието и по традиция останалите центурии се съобразяваха с мнението на първата. Така се решаваха изборите, така би трябвало да се решават и съдебните казуси. Излизаше, че всичко зависи на кого ще се падне честта да започне. Ако центурията принадлежеше към Цицероновата триба Корнелия или към Катоновата триба Папирия, Цезар щеше да има проблеми.
— „Клустумина юниорум“! — обяви съдията, или другояче казано — нека първи решат подлежащите на военна служба от триба Клустумина.
Трибата на Помпей Велики — добър знак за Цезар, който слезе от мястото си и се запъти към септата. Там трябваше да застане в края на единия от дървените мостове, по които всеки гласоподавател минаваше, преди да хвърли восъчната си табличка в коша за гласовете.
Мястото беше кръстено „септа“, т.е. кошара, защото силно наподобяваше дървените заграждения, които овчарите използваха за преброяване и подбор на добитъка си. Септата беше нещо като голям, открит лабиринт, осеян с палисади и коридори, които да направляват движението на гражданите. Центуриите открай време гласуваха в септата, а понякога и трибутните комиции го правеха на същото място, ако магистратът, свикал народното събрание, реши, че Кладенецът на комициите е твърде малък, за да побере гласуващите, и не иска да наблъсква хората пред храма на Кастор.
„Ето мигът, който ще определи по-нататъшната ми съдба — разсъждаваше Цезар, докато се приближаваше към дъсчените ограждения. — Каквото решат хората от Клустумина, това ще е волята и на останалите. LIBERO значи оправдан, DAMNO — виновен.“
Точно в този миг Цезар се сблъска с Крас, който неспокойно крачеше пред входа на септата. Чудесно! Ако цялото това начинание не се беше сторило достатъчно сериозно на невъзмутимия Крас, навярно би било осъдено на неуспех. Но щом и той се бе обезпокоил от изхода, това бе добре.
— Един ден — подхвърли Крас на минаващия Цезар — очаквам някой овчар с гега да ме причака с боя на вратата и да ми намаца тогата с червено, та да знам, че не мога да гласувам втори път. След като отбелязват по този начин овцете, защо да не започнат и с римляните?
— Ти наистина ли за това си мислиш в момента?
— Да, но в крайна сметка реших, че римляните не могат да бъдат отбелязвани, с каквото и да е.
— И си съвсем прав — съгласи се Цезар, който едва се сдържаше да не се засмее. — Но това наистина би попречило на гласоподавателите да се изреждат по няколко пъти на опашката, особено хитреците от Есквилина и Субурана.
— Това е без значение — махна с ръка Крас. — Овце, Цезаре, овце. Гласоподавателите са стадо овце. Бе-е-е…
Цезар влезе в септата силно развеселен; това му беше за урок да знае как околните, дори близки приятели като Крас, оценяват тържествената атмосфера.
Присъдата на триба Клустумина беше DAMNO и традицията изискваше останалите да повярват на решението й. Двама по двама представителите на центуриите се изреждаха по мостовете, за да оставят табличките с буквата „D“ в кошовете. Цезар преброяваше гласовете, придружаван от пазителя си Марк Целер. Когато се увериха, че мнозинството наистина се изказва в потвърждение на присъдата, Метел Целер отстъпи мястото си на Гай Косконий и си тръгна.
Настъпи тревожно очакване. Да не би Целер да си е забравил огледалото вкъщи? Или слънцето се е скрило зад облак? Или може би съучастникът на хълма Яникулум е заспал? Хайде, Целер, побързай!
„НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ! НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ! НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ!“
Нататък всичко отне броени минути.
Така приключи делото срещу Гай Рабирий. Полудялата тълпа се завтече към портите на Сервиевата стена, за да се въоръжи и всяка центурия да застъпи полагащия й се пост.
Но Катилина така и не се появи.
Цицерон се върна у дома си пеш. Имаше си оправдание. Хортензий си беше тръгнал веднага след края на речта си и със стон се качи на носилката, която го чакаше. Цицерон обаче не можеше да си позволи подобен лукс: на хора в неговото положение носилки не подхождаха. Със строго и леко тъжно изражение той изчака гласуването в центурията си, за да предаде табличката си с ясно изписаната буква „L“ на нея. Не бяха много оправдателните присъди в този злокобен ден! Той не беше в състояние да убеди дори хората от собствената си центурия да гласуват в полза на обвиняемия. Нямаше как, трябваше да се примири с мнението на първата класа: дори трийсет и седем години не са достатъчна давност за някои деяния.