Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
Понеже народните трибуни не се избираха от целия народ (патрициите бяха изключени от изборите) и понеже официално застъпваха интересите единствено на плебса, заседанията на плебейското събрание не се смятаха за „официални“, във всеки случай не бяха равностойни на тези на трибутните и центуриатните комиции. Цялата процедура отне малко време и никакви церемонии; нито се провеждаха ауспиции, нито се четяха молитви. Тези пропуски само допринасяха за популярността на плебейското събрание, защото интересното започваше веднага и никой не беше длъжен да търпи скучните словоизлияния на авгурите.
Този ден плебейското събрание беше доста многобройно както заради тревожните настроения в града след екзекуцията на съзаклятниците, така и заради очакването, че на трибуната ще прехвърчат искри. Старите народни трибуни, най-вече Тит Лабиен и Сервилий Рул, си отиваха по начин, който щеше да се запомни. След като двамата получиха поздравления, започна същинската част.
Както се очакваше, Метел Непот пръв взе думата: Катон беше настроен по-скоро да възразява на чуждото мнение, отколкото да налага своето. Темата на Непотовата реч беше доста предизвикателна — как римски граждани били съдени без процес, а изложението му беше изпъстрено с литературни изящества и с евтина ирония.
— Ето защо предлагам на вашето внимание плебисцит. Този плебисцит е толкова милостив, толкова дискретен, толкова ненатрапващ се, че предполагам всички присъстващи с чиста съвест ще се съгласят да го превърнат в закон! — заключи Непот, след като пространната му реч предизвика и смях, и сълзи, и повод за размисъл у слушателите му. — Няма да има осъдени на смърт, няма да има изгнаници, няма да има разорени семейства. Братя, членове на плебса, това, което искам от вас, е всеки човек, екзекутирал свои съграждани без съд и присъда, да бъде лишен от правото да се изказва публично! Не е ли това сладка отплата? Един глас, който никога повече няма да проговори, никога повече не ще има случай да подтиква масите към грешки! Ще се съгласите ли с мен? Ще сложите ли намордник на мегаломаните и чудовищата?
Одобрителните възгласи бяха подети най-напред от Марк Антоний, но подобно на лавина скоро обхванаха целия площад. Цицерон и Катул се оказаха като уловени в кипящ водовъртеж, който заглушаваше всичко. Само един човек можеше да надвика възторжената тълпа и този човек беше Катон.
— Налагам вето! — обяви той от рострата.
— За да запазиш собствената си кожа! — тросна му се надменно Непот, щом глъчката утихна и публиката можеше да проследи диалога им. Сетне внимателно изгледа Катон, сякаш не вярваше на очите си. — То не че ти е останала много кожа. Какво се е случило с теб, Катоне? Да не си забравил да платиш на проститутката? Или тя се е престарала, понеже не е могла иначе да предизвика реакция по-надолу?
— Как можеш да носиш името Цецилий Метел и да се смяташ за благородник? — чудеше се на свой ред Катон. — Върви си у дома, Непоте, върви да си измиеш устата! Не сме длъжни да търпим гнусни намеци посред заседание на една свята римска институция.
— Не сме длъжни да търпим някакъв си сенаторски декрет, който дава на някои правото да се разпореждат с далеч по-заслужили римски граждани от тях самите. Не съм чувал Лентул Сура да е имал баба — робиня, още по-малко баща му на Гай Цетег се е разхождал със свински тор зад ушите!
— Отказвам да отговарям на подобни позорни предизвикателства, Непоте. Отказвам и толкова! Можеш да кълнеш и ругаеш чак до идния декември, пак няма да ме принудиш да ти отговоря! — закани се Катон. — Налагам вето и ти не можеш да промениш този факт.
— Разбира се, че ще наложиш вето! Ако не го сториш, току-виж и на теб ти забранили повече да се изказваш! Именно ти и никой друг подбуди римския Сенат да забрави всякаква милост и да накаже провинилите се, все едно са някакви си варвари! Но това не ме изненадва особено. Все пак прабаба ти е била една сочна варварка, така поне разправят. Във всеки случай достатъчно сочна за тускуланските селяци, които е трябвало да се радват на прасетата си, вместо да се размотават из римските улици в търсене на варварки!
„Това, ако не е повод за бой — мислеше си Непот, — няма какво повече! Плебсът се радва на думите ми, както кучетата се радват на помията в каналите, а това означава, че успехът е на моя страна. Хайде, Катоне, защо не ми удариш един?“