Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
пи напред.
– Можеш да останеш, ако искаш – рече. – Другите Опет-
нени никога няма да те намерят тук. Можем да се оженим, а
после, когато имаме деца, бихме могли да си построим таван
като в дома на родителите ми и...
Думата оженим ме изстреля към изхода с такава скорост, все едно ме нападаха стригои. Бях шашната и паникьосана.
Само че преди техните атаки обикновено бивах предупредена.
– Леле, леле, по-кротко. – Не. Наистина не бях предусетила
това предложение. – Та ние току-що се запознахме!
Слава Богу, той не приближи.
– Зная, но понякога става така.
– Как, да се женят хора, които едва се познават? – попитах
изумено.
– Да. През цялото време се случва. И сериозно, дори и за
това кратко време вече зная, че те харесвам. Ти си невероятна.
Красива си и очевидно си добър боец. А начинът, по който се
държиш... – Поклати глава, а върху лицето му се изписа бла-
гоговение. – Никога не съм виждал нещо подобно.
Щеше ми се да не беше толкова готин и мил. Много по-лес-
но е да се справиш с любовните признания на някой непри-
ятен тип, отколкото на такъв, който ти харесва. Спомних си
думите на Сидни, че ние сме най-горещите парчета, появявали
се тук. Май бяхме по-скоро изгарящи.
– Джошуа, аз наистина те харесвам, но – додадох припря-
но, като видях как лицето му светва от надежда – още съм
твърде млада, за да се омъжвам.
Ухажорът ми се намръщи.
– Не каза ли, че си на осемнадесет?
Добре. Възрастта очевидно не беше убедителен аргумент
167
р и ш е л м и й д
тук. В родния град на Дмитрий бях видяла и по-млади от мен
да имат деца. А на места като това нищо чудно да правеха
детски сватби. Опитах друг подход.
– Аз дори не зная дали искам да се омъжвам.
Откровението ми не го впечатли. Той кимна с разбиране.
– Много умно. Бихме могли първо да поживеем заедно, да
видим как ще се разбираме. – Сериозното му изражение се
замени от усмивка. – Но аз съм много сговорчив и отстъпчив.
Ще те оставям да печелиш всеки спор.
Не можах да се сдържа и се разсмях.
– Добре, в такъв случай печеля този и ти казвам, че не съм
готова за... всичко това. Освен това, вече имам връзка с някого.
– Дмитрий?
– Не. Друго момче. Той е в кралския двор на Опетнените. –
Не можех да повярвам, че го казвам.
Джошуа се намръщи.
– А той защо не е тук с теб, за да те защитава?
– Защото... той не е такъв. А и аз мога да се грижа за себе
си. – Никога не ми се е нравило предположението, че се нуж-
дая от спасител. – И виж, дори и него да го нямаше в картин-
ката, и без това много скоро ще си тръгна. Между нас никога
не би могло да се получи.
– Разбирам. – Джошуа изглеждаше разочарован, но ми се
стори, че прие отхвърлянето доста добре. – Може би, когато
решиш всичките си проблеми, ще се върнеш.
Понечих да му кажа да не ме чака и че би трябвало да се
ожени за някоя друга (колкото и абсурдно да звучеше това на-
ставление на неговата възраст), но тогава осъзнах, че беше
безсмислено. Във фантазиите си Джошуа можеше да се ожени
за друго момиче, а по-късно да ме добави към харема си, като
Сара и Полет. Затова казах просто:
– Може би. – Докато се чудех отчаяно как да сменя темата,
погледът ми попадна върху облегалката на стола, по която бе
издълбано нещо като сложна плетеница от листа.
– Това наистина е много готино.
– Благодаря – промълви той и отиде до стола. За мое об-
лекчение, повече не се върна на предишния въпрос. Прокара с
любов ръка върху изкусно издяланото дърво. – Аз го направих.
168
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Наистина ли? – попитах с искрена изненада. – Това... това
е изумително.
– Ако ти харесва... – Ръката му се раздвижи и аз изтръпнах
от страх, че следва целувка или прегръдка. Вместо това той
бръкна в джоба на ризата си и извади страхотна гривна от
дърво. Представляваше много фино изрязана, змиевидна дър-
вена лента. Дървото бе полирано до блясък. – Ето. – Подаде
ми гривната.
– За мен ли е? – Прокарах пръст по гладкия ръб.
– Ако я искаш. Направих я днес, докато те нямаше. За да не
ме забравиш, когато си тръгнеш.
Поколебах се, питайки се дали, ако приема подаръка, ще
се приеме като знак, че му давам надежди. Не, реших. Съвсем
ясно бях обяснила възгледите си за брака между тийнейджъ-
ри, а и той изглеждаше толкова нервен, че не можех да поне-